Изгонена от бала: Историята на едно цветно момиче

— Не може да влезеш така! — гласът на госпожа Петрова, заместник-директорката, прониза въздуха като нож. Стоях на прага на училищната зала, с ръце, стиснали чантата ми, а сърцето ми биеше лудо. Всички около мен се обърнаха. Погледите им се впиха в мен и в роклята ми — дълга, ефирна, обсипана с цветя, която майка ми уши специално за този ден.

— Но защо? — прошепнах, опитвайки се да не се разплача. — Това е просто рокля…

— Нарушаваш дрескода! — отсече тя. — Ярките шарки не са позволени. Всички трябва да са с едноцветни официални облекла. Това е бал, не селски събор!

Чух как някой зад мен се изсмя. Може би беше Иво от 12Б, който винаги намираше повод да се подиграва. Усетих как бузите ми пламват. Опитах се да се оправдая:

— Никъде не пишеше, че не може да има цветя… Майка ми цяла седмица шиеше тази рокля…

— Не ме интересува! — прекъсна ме госпожа Петрова. — Или се преобличаш, или напускаш бала.

Стоях като вцепенена. Всички мои съученици минаваха покрай мен, някои ме гледаха със съжаление, други с насмешка. Виждах как момичетата с еднотипни черни и сини рокли се прегръщат и снимат. Аз бях различната — и това явно беше непростимо.

Излязох навън, а въздухът беше хладен и влажен от майския дъжд. Седнах на бордюра пред училището и заплаках. Сълзите ми попиваха в цветната ми рокля. Извадих телефона си и набрах най-добрата си приятелка — Мария.

— Миме… изгониха ме… — едва успях да кажа през сълзи.

— Какво?! Защо? — гласът ѝ беше изпълнен с възмущение.

— Заради роклята… Казаха, че не е подходяща… Че не съм като другите…

— Това е абсурд! Ти си най-красивата тази вечер! Не им позволявай да те смачкат! — каза тя твърдо. — Идвам веднага!

Докато я чаках, гледах как светлините от залата проблясват през прозорците. Чувах музиката и смеха на съучениците си. В този момент се почувствах по-самотна от всякога.

Мария дойде след десет минути, прегърна ме силно и каза:

— Знаеш ли какво? Те ще забравят тази вечер след година-две. Но ти ще помниш колко смела беше да бъдеш себе си.

— Не исках да съм различна… Просто исках мама да е горда с мен…

— Тя вече е! А аз съм още по-горда! — усмихна се Мария и избърса сълзите ми.

Когато се прибрах вкъщи, майка ми ме посрещна на прага.

— Какво стана, мило? Защо си тук толкова рано?

Разказах ѝ всичко. Видях как очите ѝ се напълниха със сълзи — не от разочарование, а от болка заради мен.

— Не заслужаваш такова отношение — каза тя тихо. — Ти си моето цвете и винаги ще бъдеш различна. Това е дарба, не проклятие.

Прегърнах я силно и за първи път тази вечер почувствах топлина.

На следващия ден в училище всички шушукаха зад гърба ми. Някои момичета ми писаха в чата: „Не се притеснявай, ние те подкрепяме!“, но други пуснаха снимки с подигравателни коментари: „Цветното момиче от бала“.

Болеше ме, но реших да не се крия. Влязох в час с високо вдигната глава. Госпожа Петрова ме изгледа строго, но аз ѝ отвърнах със спокоен поглед.

Седмица по-късно получих покана от братовчедка ми Елица да отида с нея на бала ѝ в Пловдив.

— Ела с моя клас! Там никой няма да те съди за роклята ти! — настоя тя по телефона.

Колебах се, но майка ми ме насърчи:

— Отиди! Покажи им коя си!

Този път облякох същата цветна рокля. Когато пристигнахме в ресторанта в Пловдив, никой не ме изгледа странно. Дори няколко момичета ме попитаха откъде е роклята и казаха колко е красива.

Танцувах до сутринта, смях се и за първи път от седмици се почувствах свободна.

Когато се прибрах у дома, седнах пред огледалото и се загледах в отражението си. Видях момиче, което вече не се страхува да бъде различно.

Сега си задавам въпроса: Колко често позволяваме на чуждите правила и предразсъдъци да определят кои сме? И кога най-после ще започнем да ценим истинската красота — тази вътре в нас?