Измамена от собствената си майка: История за откраднатото наследство и разбитото доверие

– Не може да бъде! – извиках, когато адвокатът ми подаде папката с документите. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо животно, опитващо се да избяга от клетка. Бях сама в малката кантора на улица „Иван Вазов“, а навън дъждът барабанеше по прозорците така, сякаш и небето плачеше с мен.

– Съжалявам, Мария, но това е завещанието. Всичко е прехвърлено на името на майка ви – каза адвокатът с онзи професионален, но съчувствен тон, който само засилва болката.

Не можех да повярвам. Само преди месец погребах баща си – човекът, който ме научи да карам колело, който ме държеше за ръка в първия учебен ден, който винаги казваше: „Марийче, ти си моето всичко.“ А сега… сега се оказваше, че съм останала без нищо. Без дом, без спомени, без сигурност.

Върнах се у дома – или по-скоро в апартамента под наем, защото къщата в Бояна вече не беше моя. Майка ми ме чакаше на масата в кухнята. Пиеше кафе и пушеше цигара, както винаги правеше, когато беше нервна.

– Защо? – попитах я направо, без да крия сълзите си. – Защо ми го причини? Защо скри всичко от мен?

Тя не ме погледна. Само въздъхна тежко и загаси цигарата в препълнения пепелник.

– Не разбираш, Мария. Ти си още дете за мен. Не можеш да се справиш с всичко това.

– На тридесет и две години съм! – извиках. – Какво не мога да разбера? Че си ми отнела наследството? Че си продала земята на дядо без да ми кажеш? Че си скрила парите?

Гласът ми се пречупи. Спомних си как като малка я молех да ми разкаже приказка преди лягане. Как ме прегръщаше, когато имах кошмари. А сега тази жена пред мен беше чужда.

– Направих го за теб – каза тя тихо. – Ти не знаеш какво е да останеш сама с дете. Баща ти… той не беше толкова добър човек, колкото мислиш.

– Не смей да говориш така за него! – прекъснах я. – Той ме обичаше!

– Обичаше те по свой начин – отвърна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Но остави всичко на мен, защото знаеше, че ти няма да можеш да се справиш.

Тогава разбрах – тя не само ми беше отнела наследството, но и доверието в себе си. Бях израснала с мисълта, че мога да разчитам на семейството си. А сега се чувствах предадена от най-близкия човек.

Минаха месеци. Опитвах се да започна нов живот – работех като учителка по литература в едно столично училище, но всяка вечер се прибирах в празния апартамент и се питах: „Къде сбърках? Защо майка ми не вярва в мен?“

Една вечер получих писмо от нотариус в Пловдив. Оказа се, че баща ми е оставил малък апартамент там на мое име, но майка ми е опитала да го продаде с фалшиво пълномощно. В този момент гневът ми избухна като пожар. Реших да се боря.

Започнах съдебна битка срещу собствената си майка. Семейството ни се раздели на два лагера – леля Катя и братовчедите застанаха зад мен, докато вуйчо Стефан защитаваше майка ми. Съседите шушукаха по входа: „Виж я Мария, съдят се за пари…“

Но за мен това не беше само за парите. Беше въпрос на достойнство и истина.

Съдебните заседания бяха тежки. Майка ми плачеше пред съдията, казваше, че всичко е направила за моето добро. Аз стоях срещу нея с треперещи ръце и разбито сърце.

– Мамо, защо не можеш просто да признаеш? – попитах я след едно от заседанията.

– Защото ако призная, ще трябва да призная и колко много те нараних – прошепна тя.

В този момент осъзнах нещо важно – понякога хората правят ужасни неща от страх или любов, но това не ги оправдава.

След две години съдът отсъди в моя полза. Получих апартамента в Пловдив и част от парите от продажбата на земята. Но радостта беше горчива. Майка ми се изнесе при сестра си в провинцията и оттогава почти не сме се виждали.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Спомням си детството си, баща ми, майка ми… и се питам: „Може ли някога да простя напълно? Или белезите от предателството остават завинаги?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана?