Къщата, която никога не беше само моя

– Мамо, татко, трябва да поговорим сериозно – казах, докато вечеряхме в малката кухня на панелката ни в Люлин. Вилицата на баща ми застина във въздуха, а майка ми ме погледна с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

– Какво има, Иване? – попита тя, сякаш вече предусещаше бурята.

– Мисля, че е време къщата да бъде прехвърлена на мое име. Знаете, че съм ви единствено дете. Ако нещо стане… – думите ми увиснаха във въздуха, тежки и лепкави като прахта по стария килим.

Баща ми остави вилицата и се облегна назад. – Защо ти е това? Ние още сме живи и здрави. Къщата е семейна. Тя е и твоя, и наша.

– Не става дума за това – опитах се да обясня. – Просто… времената са несигурни. Ако нещо се случи, ще има по-малко бюрокрация. Иначе ще трябва да тичам по институции, да събирам документи…

Майка ми се усмихна тъжно. – Иване, ти си ни всичко. Кой друг ще я вземе? Не вярваш ли, че ще ти остане?

– Не е въпрос на вяра, мамо. Просто искам да сме подготвени. Всички мои приятели вече са уредили тези неща с родителите си.

– Приятелите ти не са ние – каза баща ми рязко. – Ти мислиш само за себе си ли? Ами ако някой ден решим да продадем къщата? Или ако ни потрябват пари?

– Никога не бих ви изгонил! – извиках по-остро, отколкото исках.

Мълчание. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник.

В този момент си спомних как като дете се криех под масата, докато родителите ми спореха за сметките. Как майка ми плачеше тихо нощем, когато парите не стигаха. Как баща ми работеше на две места, за да изплатят този апартамент. И сега аз исках просто така да го взема?

– Не става дума за алчност – прошепнах. – Просто… страх ме е. Всичко се променя толкова бързо. Вижте какво става с хората около нас – разводи, болести, измами… Ако някой ден ви измамят или ви принудят да подпишете нещо?

Майка ми се разплака. – Не мога да повярвам, че мислиш така за нас! Нима си мислиш, че ще ни излъжат? Или че ние ще те излъжем?

Баща ми стана и излезе на балкона. Остана само шумът от трафика отвън и хлипането на майка ми.

– Мамо… – опитах се да я прегърна.

– Остави ме! – избухна тя. – Къщата е нашият живот! Ти си нашият живот! Не разбираш ли?

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което ни беше свързвало през годините: първият учебен ден, когато майка ми ме заведе за ръка; как баща ми ме учеше да карам колело в парка; как празнувахме Коледа в същата тази кухня.

На сутринта баща ми ме чакаше с чаша кафе.

– Сине – каза тихо, – знам, че искаш най-доброто за всички ни. Но понякога сигурността не е в документите, а в доверието помежду ни.

– А ако някой ден нещо стане? Ако не успея да ви помогна навреме?

Той въздъхна тежко.

– Животът е несигурен. Но ако започнем да се пазим един от друг като от врагове… тогава какво ни остава?

Дните минаваха в напрежение. Майка ми почти не говореше с мен. Баща ми се затваряше в себе си. Аз се чувствах виновен и объркан.

Една вечер седнахме отново заедно на масата.

– Мамо, татко… съжалявам, ако съм ви наранил – казах тихо. – Просто исках да ви защитя по някакъв начин.

Майка ми избърса сълзите си.

– Иване, домът не е само тухли и документи. Домът е там, където сме заедно. Ако някой ден останеш сам тук с всички документи на света… ще ти бъде ли по-леко?

Замислих се дълго над думите ѝ. Дали сигурността наистина идваше от нотариалния акт? Или от спомените и любовта между нас?

Сега стоя пред прозореца и гледам светлините на София. Чудя се: колко семейства като нашето се карат за имоти? Колко деца искат сигурност чрез документи, а губят нещо много по-важно?

Може би истинската къща е тази, която носим в сърцето си. А вие как мислите? Дали сигурността идва от нотариалния акт или от доверието между хората?