„Казах ти, че ще бъде моя. И парите на баща ѝ също.“ – Истината за един брак, изграден върху лъжи

– Не можеш да ми забраниш да говоря с баща си! – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние, докато стоях срещу Димитър в хола ни. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците.

– Мога всичко, щом става дума за нашето семейство! – отвърна той с леден спокоен тон, който ме караше да се свивам вътрешно. – Ти си моя жена, а баща ти вече не е част от живота ти.

В този момент разбрах, че нещо в мен се пречупи. Върнах се мислено година назад – към деня на сватбата ни. Всички бяха щастливи, особено баща ми – инж. Георги Стефанов, собственик на строителна фирма в Пловдив. Той беше човек, който цял живот се бореше за всяка стотинка и вярваше, че Димитър е неговият достоен наследник. Димитър работеше при него от три години и бързо се издигна до дясната му ръка. Баща ми често казваше: „Това момче има хъс и честност. Ако някой ден имам син, искам да е като него.“

Аз бях единствената му дъщеря – Мария. Майка ми почина рано и баща ми ме отгледа сам. Когато ме запозна с Димитър, бях скептична. Но той беше внимателен, умен и винаги намираше начин да ме разсмее. Започнахме да излизаме, а след няколко месеца вече бяхме неразделни. Всички около нас ни завиждаха за щастието.

Сватбата беше пищна – цял Пловдив говореше за нея. Баща ми ни подари апартамент в центъра и обеща да прехвърли част от фирмата на Димитър. Тогава не подозирах какво се крие зад усмивката му.

Първите месеци от брака ни бяха като приказка. Но постепенно Димитър започна да се променя. Вечерите му в офиса ставаха все по-дълги, а разговорите ни – все по-кратки и напрегнати. Започна да контролира финансите ни, да следи с кого се срещам и какво правя.

Една вечер чух случайно разговор между него и неговия приятел Петър:

– Казах ти, че ще бъде моя. И парите на баща ѝ също. Трябва само още малко търпение.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си. Прекарах нощта будна, размишлявайки дали съм чула правилно. На сутринта реших да говоря с баща си.

– Татко, мислиш ли, че Димитър е с мен заради мен? – попитах го през сълзи.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

– Мария, аз вярвах в него… Но напоследък и аз имам съмнения. Виждам как се държи с теб и какво прави във фирмата.

От този момент започнах да наблюдавам Димитър по-внимателно. Открих, че е прехвърлил пари от фирмената сметка към личната си банкова сметка. Когато го попитах за това, той избухна:

– Това са мои пари! Аз работя най-много! Ти нищо не разбираш!

Започнахме да се караме все по-често. Веднъж дори ме обвини, че съм неблагодарна и че без него никога нямаше да имам такъв живот.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и го заварих с документи в ръка – подписваше фалшиви договори на името на баща ми. Опитах се да му ги взема, но той ме блъсна грубо.

– Не се меси! Това вече не е твоя работа!

Тогава разбрах истината – никога не съм била негова цел, а само средство към парите на баща ми.

Събрах смелост и разказах всичко на баща си. Заедно с адвокатите му успяхме да докажем измамите на Димитър и да го извадим от фирмата. Разводът беше тежък и унизителен – той ме заплашваше, че ще разкаже лъжи за мен пред всички познати.

Месеци наред не можех да спя спокойно. Чувствах се предадена и използвана. Хората шушукаха зад гърба ми: „Виж я Мария – богаташката, дето я измами мъжът ѝ.“

Но най-болезнено беше усещането за вина – че не съм разпознала истинското лице на човека до себе си.

Днес живея сама в малкия апартамент на майка ми в Кючук Париж. Работя като учителка по литература и се опитвам да намеря отново себе си.

Понякога се питам: Какво означава доверието? Може ли човек да познае истинските намерения на другия? Или всички ние сме просто жертви на собствените си илюзии?

Какво бихте направили в моята ситуация?