Когато болестта води нежелани гости: Дилемата на дъщерята

„Не мога повече, мамо! Не разбра ли, че имам нужда от пространство?“ – извиках аз, докато сълзите се стичаха по лицето ми. Майка ми, Антоанета, седеше на дивана в хола, обгърната в одеяло, и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. „Михаела, не искам да те натоварвам, но просто не мога да бъда сама, когато съм болна“, отговори тя с треперещ глас.

Откакто се помня, винаги съм била тази, която се грижи за всички. Когато баща ми почина преди пет години, аз бях тази, която държеше семейството ни заедно. Но сега, когато имам собствено семейство и малък син, Гаврил, чувствам как тежестта на отговорностите ме притиска все повече.

Антоанета започна да се разболява преди няколко месеца. Първоначално мислехме, че е просто настинка, но симптомите й не изчезваха. Лекарите не можеха да дадат точна диагноза и това само увеличаваше тревогата й. Тя настояваше да се премести при нас, за да не бъде сама в апартамента си в центъра на София.

„Мамо, разбирам те, но трябва да помислиш и за нас“, опитах се да обясня спокойно. „Гаврил има нужда от стабилност и рутина. А аз… аз просто не мога да се справя с всичко.“

Тя ме погледна с тъга в очите. „Знам, че ти е трудно. Но ти си единствената ми дъщеря. Кой друг ще ми помогне?“

Тези думи ме удариха като камък. Винаги съм искала да бъда добра дъщеря, но къде е границата между помощта и саможертвата? Всяка вечер след като сложа Гаврил да спи, седя в кухнята и се чудя как да намеря баланс между нуждите на майка ми и моите собствени.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Антоанета говори по телефона с леля ми Мария. „Не знам колко още ще мога да остана тук“, каза тя с тих глас. „Михаела има нужда от своето пространство.“

Тези думи ме накараха да се почувствам ужасно. Знаех, че тя не го казва с лошо намерение, но все пак ме боли. Седнах до нея и я погледнах в очите. „Мамо, не искам да се чувстваш нежелана. Просто искам всички да сме щастливи.“

Тя ме прегърна силно. „Знам, мила моя. И аз искам същото.“

След този разговор решихме да потърсим помощ от социални служби за възрастни хора. Намерихме програма, която предлага домашни посещения от медицински сестри и социални работници. Това беше компромисът, който ни позволи да запазим връзката си без напрежение.

С времето Антоанета започна да се чувства по-добре и дори се върна в собствения си апартамент. Но всеки път когато я посещавам или тя идва при нас за уикенда, усещам как тежестта на миналото ни все още виси над нас.

Сега седя в кухнята си и гледам как Гаврил играе с играчките си на пода. Чудя се дали някога ще успея да намеря перфектния баланс между това да бъда добра дъщеря и добра майка. Дали е възможно изобщо? Или винаги ще трябва да избирам между тях?