Когато истината боли: Приятелство, предателство и едно дете

— Не мога повече, Елица! — гласът ми трепереше, докато стисках ръката ѝ в родилната зала. Беше 3 сутринта, а аз не бях мигнала от часове. Елица крещеше от болка, а аз се опитвах да бъда силна заради нея. В този момент не подозирах, че най-голямата болка тепърва предстои — не за нея, а за мен.

Когато акушерката подаде бебето в ръцете ѝ, сълзите ѝ се смесиха с потта по челото. Аз се усмихнах — щастлива за приятелката си, с която делях всичко от детската градина насам. Но когато погледнах новороденото, нещо в мен се преобърна. Очите му — тъмни, дълбоки, с онзи особен блясък, който познавах твърде добре. Сърцето ми се сви. Това беше невъзможно. Или поне така си мислех.

— Много е красив, нали? — прошепна Елица, а аз кимнах механично.

Върнах се у дома при Дамян, който спеше спокойно, сякаш светът не се беше разпаднал. През цялата нощ гледах тавана и се питах: „Възможно ли е? Не, това са само мои страхове…“

Но колкото повече мислех, толкова повече парченца от пъзела започваха да се нареждат. Онези късни вечери, когато Дамян казваше, че работи извънредно. Случайните погледи между него и Елица на семейните ни събирания. Смехът им по време на онзи пикник в Борисовата градина.

На следващия ден не издържах и се обадих на майка ми.

— Мамо, мислиш ли, че е възможно човек да не познава най-близките си хора? — попитах я през сълзи.

— Хората крият много неща, мило дете. Но ти винаги си била силна — отговори тя и аз усетих топлината ѝ през телефона.

Ден след ден живеех като в кошмар. Не можех да погледна Дамян в очите. Елица ми пишеше съобщения: „Благодаря ти, че беше до мен! Обичам те!“ А аз? Аз умирах отвътре.

Една вечер, докато Дамян гледаше новините, седнах до него.

— Искам да те попитам нещо — казах тихо.

Той ме погледна изненадано:

— Какво има?

— Имаше ли нещо между теб и Елица?

Тишината беше оглушителна. Той замръзна. Очите му се разшириха. За миг видях страха в тях.

— Как можеш да мислиш такова нещо? — отвърна рязко.

— Не лъжи! — извиках и сълзите ми потекоха неудържимо. — Виждала съм начина, по който я гледаш! Детето… прилича на теб!

Той се изправи и започна да крачи из стаята.

— Това е лудост! Ти си ми жена! Обичам те!

— Обичаш ли ме? Или просто ти беше удобно? — прошепнах.

Той замълча. Тогава разбрах всичко.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не можех да работя, не можех да спя. Всички около мен забелязаха промяната — колежките ми шушукаха зад гърба ми, майка ми настояваше да отида при психолог.

Една вечер Елица дойде у нас без предупреждение. Беше пребледняла и разтреперана.

— Моля те… трябва да поговорим — каза тя през сълзи.

Седнахме една срещу друга на кухненската маса.

— Прости ми… Моля те! Не знам как стана… Беше само веднъж… Бяхме пияни… Ти беше на командировка… Не исках да те нараня…

Слушах я и усещах как всичко вътре в мен умира. Приятелството ни, доверието ми към хората, любовта ми към Дамян — всичко се разпадаше на прах.

— Защо не ми каза? — попитах тихо.

— Страхувах се… Мислех, че ще го преживея сама… Но когато видях детето… Знаех, че трябва да ти кажа истината…

Не знаех какво да кажа. Просто станах и излязох навън. Въздухът беше тежък, а нощта — безкрайно тъмна.

Минаха седмици. Дамян се изнесе при майка си. Елица спря да ми пише. Останах сама в празния ни апартамент с купища въпроси и без отговори.

Веднъж срещнах Елица случайно в магазина. Тя ме погледна с онзи виновен поглед и прошепна:

— Ще ми простиш ли някога?

Не ѝ отговорих. Просто си тръгнах.

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът бие по стъклото. Питам се: Кога приятелството се превръща в предателство? Кога любовта умира? И дали някога ще мога отново да вярвам на някого?

А вие как бихте постъпили на мое място?