Когато кръвта предаде: Историята на една наивност

– Къде са ми обеците, мамо? – гласът на дъщеря ми Елица проряза утрото като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в тесто за баница, и се опитвах да не мисля за сметките, които се трупаха на масата. Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи, а ръцете ѝ трепереха. Обеците бяха подарък от майка ми за абитуриентския ѝ бал – единственото нещо, което ѝ беше останало от баба ѝ.

– Не знам, Ели. Провери пак в чекмеджето – казах тихо, но вече усещах как нещо тежко се настанява в гърдите ми. В този момент Мария, братовчедка ми, влезе в кухнята с чаша кафе и престорена усмивка.

– Добро утро! Какво става? – попита тя, сякаш нищо не се е случило.

– Изчезнали са обеците на Елица – отвърнах и я погледнах право в очите. Тя само сви рамене и отпи от кафето си.

Преди шест месеца Мария дойде при мен – разплакана, с две чанти и разбито сърце. Мъжът ѝ я беше изгонил, нямаше къде да отиде. Не се поколебах – пуснах я у дома си. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Дори когато мъжът ми Петър мърмореше, че ще ни създаде само проблеми, аз настоявах: „Тя ни е кръв! Не можем да я оставим на улицата.“

В началото всичко изглеждаше наред. Мария помагаше вкъщи, готвеше, разказваше весели истории от детството ни в Пловдив. Елица я прие като по-голяма сестра. Но постепенно започнах да забелязвам дребни неща – липсваха пари от портмонето ми, една нова блуза на Елица изчезна, а веднъж дори намерих празна бутилка скъп парфюм в кошчето за боклук.

– Мамо, сигурна ли си, че Мария не взима неща? – прошепна ми Елица една вечер, докато миехме чиниите.

– Не говори така! Тя ни е роднина – срязах я аз. Но сърцето ми вече се беше свило.

Седмица след изчезването на обеците забелязах, че златната ми гривна също липсва. Тогава вече не можех да си затварям очите. Реших да говоря с Мария.

– Мария, трябва да поговорим – казах ѝ една вечер, когато Петър и Елица бяха излезли.

Тя ме погледна с онзи неин поглед – смесица от невинност и наглост.

– Какво има?

– Изчезват ми вещи. Пари, бижута… Обвинявам ли те напразно?

Тя избухна:

– Как смееш! Аз ли? След всичко, което преживях!

Гласът ѝ трепереше от гняв или страх – не можех да разбера. Но вече бях сигурна. На следващия ден намерих заложната бележка за обеците на Елица в чантата ѝ. Сърцето ми се пръсна на хиляди парчета.

Когато ѝ показах бележката, тя не каза нищо. Само ме изгледа с празен поглед и си събра нещата. Не се извини. Не попита за прошка. Просто си тръгна.

След това вкъщи остана тишина – тежка и лепкава като мъгла над софийските блокове през зимата. Петър беше прав: „Не можеш да вярваш на всеки, само защото ви свързва кръв.“ Елица плака цяла нощ за обеците и за илюзиите си.

Месеци по-късно още усещам болката от предателството. Всяка сутрин се питам: къде сбърках? Дали прекалената ми доброта ме направи сляпа? Или просто светът вече е такъв – дори най-близките могат да те предадат за шепа левове?

Понякога си спомням как като деца с Мария беряхме череши в двора на баба в Пловдив и си обещавахме винаги да сме заедно. Какво стана с тези обещания? Кога парите станаха по-важни от доверието?

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът блъска по стъклата. Вече не вярвам така лесно на хората. Дори към собственото си семейство подхождам с недоверие. Болката още ме държи будна нощем.

Но се питам: ако утре друг близък почука на вратата ми с молба за помощ… ще имам ли сили пак да отворя? Или ще заключа сърцето си завинаги?

Кажете ми – струва ли си да вярваш безрезервно на близките си? Или трябва да пазим себе си дори от тези, които наричаме „кръв“?