Когато любовта и вярата се сблъскат: Историята на Димитър и Айше

– Не мога повече, Димитре! – гласът на Айше трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме на моста над Марица, където преди година за първи път се целунахме. Вятърът носеше мириса на печени чушки от близкия квартал, а аз усещах как светът ми се разпада.

– Айше, моля те… – думите ми заседнаха в гърлото. – Не можем да се предадем. Не след всичко, което преживяхме.

Тя се обърна рязко и ме погледна с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам у дома. – Ти не разбираш… Баща ми каза, че ако продължа с теб, ще ме изгони. Майка ми не говори с мен от седмици. А твоите родители? Те дори не искат да чуят името ми!

В този момент си спомних последния разговор с баща ми. Седяхме на масата в малката кухня, където миришеше на боб и пушек от печката на дърва.

– Димитре, ти си българин и православен! – изкрещя той. – Какво ще кажат хората? Как ще гледаш баба си в очите?

– Тате, обичам я! – отвърнах аз, но той само удари по масата и излезе.

Върнах се към настоящето и хванах ръката на Айше. – Ще намерим начин. Ще говорим с тях. Ще им покажем, че любовта не пита за религия.

Тя се усмихна тъжно. – Ако беше толкова лесно…

Седмици наред се опитвахме да убедим семействата си. Айше плачеше всяка вечер, а аз се чувствах безсилен. Майка ми започна да ме избягва, а баща ми не ми говореше. В махалата хората шушукаха зад гърба ни. „Виж го Димитър – с туркиня ходи!“, „Айше ще ни посрами!“

Една вечер Айше дойде при мен разтреперана.

– Трябва да избягаме, Димитре. Само така ще бъдем заедно.

Сърцето ми заби лудо. – Къде ще отидем? Пари нямаме, работа…

– Ще намерим! – настоя тя. – По-добре бедни и заедно, отколкото разделени.

Съгласих се. Събрахме малко дрехи и тръгнахме към София с последния влак. В купето беше студено, а ние се държахме за ръце и мълчахме. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Ще си съсипеш живота!“

В София всичко беше чуждо и страшно. Намерих работа като сервитьор в малко кафене до Лъвов мост, а Айше започна да чисти в един хотел. Живеехме в малка стая под наем с мухлясали стени и прозорец към шумен булевард.

Понякога нощем я чувах как плаче тихо. Прегръщах я и ѝ шепнех:

– Всичко ще бъде наред…

Но не беше. След няколко месеца Айше разбра, че е бременна. Радостта ни беше кратка – страхът бързо я замени. Какво ще правим? Как ще отгледаме дете без подкрепа?

Опитахме се да се свържем със семействата си. Писах писма, звънях по телефона… Никой не отговори.

Една сутрин Айше припадна в банята. Отидохме в болницата, където лекарят ни каза:

– Има усложнения… Трябва да остане под наблюдение.

Седях до леглото ѝ и държах ръката ѝ. Тя ме погледна със страх и надежда.

– Ако нещо ми стане… Обещай ми, че ще обичаш детето ни.

– Не говори така! – извиках аз през сълзи.

След дни на тревога и молитви всичко мина добре – роди се малката Елица. За първи път от месеци плаках от щастие.

Животът ни не стана по-лесен. Работех по две смени, Айше гледаше Елица и шиеше дрехи за съседките. Понякога се карахме за глупости – за пари, за умората, за това чие семейство е по-виновно.

Една вечер седяхме до прозореца и гледахме светлините на града.

– Мислиш ли някога да ни простят? – попита Айше тихо.

– Не знам… Но знам, че ако трябва пак да избирам между тях и теб, пак ще избера теб.

Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна силно.

Сега, години по-късно, Елица вече ходи на училище. Семействата ни все още не говорят с нас, но понякога виждам майка ми да оставя пакет с домашни курабии пред вратата ни.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли любовта да победи омразата и страха? Или сме обречени винаги да плащаме цената на различията си?