Когато любовта се превръща в подигравка: Болката от подигравките на съпруга

„Елена, пак ли си облякла тази рокля? Изглеждаш като баба ми!“ – гласът на Иван проряза тишината в кухнята, докато се опитвах да приготвя вечерята. Сърцето ми се сви, но се усмихнах насила, опитвайки се да не покажа колко ме боли. Това беше поредната от многото подигравки, които бях свикнала да чувам от него. В началото мислех, че е просто шега, но с времето осъзнах, че тези думи са част от ежедневието ни.

Когато се запознахме с Иван, той беше всичко, което някога съм искала. Умен, забавен и с невероятно чувство за хумор. Но с времето този хумор започна да се обръща срещу мен. Всеки път, когато се опитвах да споделя нещо важно или да изразя мнение, той намираше начин да ме унижи. „Елена, ти си толкова наивна! Как можеш да мислиш така?“ – казваше той с усмивка, която ме караше да се чувствам малка и незначителна.

Опитах се да говоря с него за това. „Иване, защо винаги трябва да ме подиграваш? Това ме наранява,“ казах му една вечер, когато седяхме на дивана. Той само се засмя и каза: „О, хайде, не бъди толкова чувствителна. Просто се шегувам.“ Но за мен това не бяха просто шеги. Това бяха думи, които разрушаваха самочувствието ми и ме караха да се съмнявам в себе си.

С времето започнах да избягвам разговорите с него. Страхувах се от поредната подигравка, от поредното унижение. Започнах да се затварям в себе си, да избягвам социални събития и дори срещи с приятели. Чувствах се самотна и изолирана в собствения си дом.

Една вечер, след като Иван отново ме беше унижил пред приятелите ни, реших да потърся помощ. Обадих се на най-добрата си приятелка Мария и й разказах всичко. „Елена, това не е нормално,“ каза тя. „Трябва да направиш нещо по въпроса.“ Но какво можех да направя? Обичах Иван и не исках да го загубя.

Започнах да посещавам терапевт, който ми помогна да разбера, че проблемът не е в мен. Разбрах, че Иван използва подигравките като начин да прикрие собствените си несигурности и страхове. Но това не оправдаваше поведението му.

След месеци на размисъл и разговори с терапевта ми, реших да говоря сериозно с Иван. „Иване, трябва да променим нещо във връзката ни,“ казах му една вечер. „Не мога повече да живея така.“ Той изглеждаше изненадан и дори малко уплашен. „Какво имаш предвид?“ попита той.

„Трябва да спреш с подигравките,“ казах му твърдо. „Те ме нараняват и разрушават връзката ни.“ Иван замълча за момент, след което каза: „Не съм осъзнавал колко те наранявам. Ще се опитам да се променя.“ Но дали щеше наистина да го направи?

След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Иван започна да обръща повече внимание на думите си и дори започна да посещава терапевт самостоятелно. Но въпреки това, раните от миналото все още боляха.

Една вечер седях сама в кухнята и мислех за всичко, което бях преживяла през последните години. Дали любовта ни беше достатъчно силна, за да преодолее всичко това? Или трябваше да намеря нов път за себе си?

„Какво е любовта без уважение?“ – питах се аз, докато сълзите ми капеха върху кухненската маса. Може би беше време да намеря отговорите сама.