Когато майка ми отказа да помогне, а сега ние трябва да я спасим

– Не мога повече, Виктория! – гласът на Даниел трепереше, докато хвърляше последния си поглед към купчината сметки на масата. – Виж ги! Ток, вода, лекарства за майка ми… А заплатата ми стига само за хляб и мляко.

Седях срещу него, стиснала чашата си с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Вече не помнех кога за последно бяхме седнали спокойно на вечеря, без да броим стотинките. Дъщеря ни Мария беше в стаята си и учеше за изпитите по математика, а аз се чудех как ще й платим частните уроци следващия месец.

Преди две години Даниел загуби работата си в завода. Беше тежко – не само заради парите, а и заради гордостта му. Тогава се обърнахме към майка му – баба Катя. Помолихме я за помощ, макар и само временно. Помня как седяхме в малката й кухня в Пловдив, а тя ни гледаше с онзи студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница.

– Аз съм си изживяла живота – каза тя. – Всеки да се оправя сам. Не мога да ви давам от пенсията си.

Даниел не каза нищо тогава. Просто стана и излезе. Аз останах да гледам празната чаша кафе пред себе си и да се чудя какво ще правим.

Минаха месеци. Намерих втора работа като касиерка в супермаркет. Даниел започна да кара такси нощем. Парите пак не стигаха, но поне не гладувахме. Мария растеше тиха и послушна, сякаш усещаше напрежението у дома.

Сега обаче всичко се промени. Баба Катя получи инсулт. Лекарите казаха, че има нужда от скъпи лекарства и рехабилитация. Социалните не покриват всичко. Болницата настояваше за плащане на всяка смяна на превръзките, всяка инжекция.

– Трябва да й помогнем – прошепна Даниел една вечер, докато седяхме на тъмно в кухнята. – Каквото и да е станало… тя е майка ми.

Погледнах го дълго. В мен се бореха гняв и съжаление. Спомних си как ни обърна гръб, когато най-много имахме нужда от нея. Но после си помислих за Мария – какво бих искала тя да направи за мен един ден?

– Ще опитаме – казах тихо. – Но трябва да говорим с нея. Да й кажем истината.

На следващия ден отидохме в болницата. Катя лежеше бледа и безсилна, с треперещи ръце и празен поглед. Даниел седна до нея и хвана ръката й.

– Мамо… ще ти помогнем – каза той. – Но трябва да знаеш, че с Виктория сме на ръба. Не можем повече сами.

Катя се разплака. За първи път я видях толкова уязвима.

– Съжалявам… – прошепна тя. – Бях горда и глупава… Мислех, че ще се справите сами…

В този момент почувствах как тежестта в гърдите ми леко се раздвижи. Не беше прошка, но беше начало.

Започнахме да продаваме вещи от дома си – стария телевизор, златния пръстен от сватбата ми, дори колелото на Мария. Съседите ни гледаха със съжаление, но никой не предложи помощ. В България всеки си гледа своето.

Една вечер Мария дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, защо баба не ни помогна тогава? Защо сега ние трябва да й помагаме?

Прегърнах я силно.

– Защото така е правилно, мило дете. Защото ако не простим, ще носим тази болка цял живот.

Даниел започна да работи допълнително като общ работник на строежи през деня. Аз чистех офиси вечер след смяната в магазина. Всяка стотинка отиваше за лекарствата на Катя и уроците на Мария.

Една сутрин получих писмо от банката – предупреждение за просрочена ипотека. Сърцето ми се сви от страх: ако загубим апартамента, къде ще отидем? Но нямаше време за паника – трябваше да действам.

Обадих се на братовчедка ми Елена в София:

– Лено, имаш ли възможност да ни заемеш малко пари? Само докато стъпим на крака…

Тя замълча дълго:

– Знаеш ли колко хора ми искат пари напоследък? Всички сме зле…

Затворих телефона със сълзи в очите. Останахме сами срещу бурята.

В болницата Катя започна да се подобрява бавно. Един ден ме хвана за ръката:

– Виктория… благодаря ти… Знам, че не заслужавам…

Погледнах я дълго:

– Никой не заслужава страдание, Катя. Но всички заслужаваме втори шанс.

Сега седя до прозореца и гледам как Мария учи уроците си на масата до мен. Даниел спи след поредната нощна смяна. Катя е у дома при нас – слаба и тиха, но жива.

Понякога се питам: ако утре пак останем без нищо, ще има ли кой да ни подаде ръка? Или в България всеки е сам срещу съдбата си?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли прошката да излекува стари рани или само ги прикрива временно?