Когато парите разделят сърцата: Историята на едно българско семейство

– Не мога повече, Мария! – гласът на Георги трепереше, а очите му бяха пълни с разочарование. – Всяка седмица нова сума, ново оправдание. Докога ще издържаме така?

Стоях в средата на кухнята, с телефон в ръка, още усещах гласа на майка ми, който преди минути беше изпълнил стаята с тревога: „Мари, пак ни спряха тока. Моля те, ако можеш…“

В този момент сякаш целият свят се стовари върху раменете ми. Бях между чука и наковалнята – между семейството, което съм създала с Георги, и родителите ми, които винаги са давали всичко за мен. В България е прието да помагаш на близките си, но кога помощта се превръща в бреме?

– Георги, те нямат никой друг. Татко е болен, майка работи за минимална заплата. Ако не им помогнем, ще останат на тъмно! – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– А ние? Ние кой ще ни помогне? – гласът му беше тих, но твърд. – Имаме две деца, ипотека, сметки… Ти виждаш ли колко трудно ни е?

Погледнах към снимката на децата ни на хладилника – усмихнати, невинни. Сърцето ми се сви. Всяка стотинка беше разпределена – за храна, за уроци по английски на Дани, за нови обувки на Ива. А сега още една сметка – чужда, но толкова близка.

Вечерта премина в мълчание. Георги гледаше телевизия без звук, а аз се взирах в тавана. Спомних си времето, когато бях малка и майка ми винаги намираше начин да ми купи нова рокля за първия учебен ден, въпреки че парите не стигаха. Тогава не разбирах какво значи лишение.

На следващия ден майка ми пак се обади. Чух я как се опитва да звучи спокойна:
– Мари, ако не можеш този месец, ще измислим нещо…

– Ще ти преведа половината – казах тихо. – Повече не мога.

– Благодаря ти, дете мое. Знам, че ти е трудно… – гласът ѝ потрепери.

Георги ме гледаше от вратата. Не каза нищо, но знаех какво мисли. Вечерта избухна:
– Защо пак? Защо винаги ти трябва да спасяваш всички? Ами ако утре нашите деца имат нужда?

– Не мога да ги оставя! Те са ми родители! – извиках през сълзи.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази схема? – той тресна вратата и излезе.

Останах сама с мислите си. В главата ми се въртяха думи като „дълг“, „любов“, „отговорност“. В България често чуваме: „Децата са длъжни да помагат на родителите си.“ Но никой не говори за цената на тази помощ.

Дните минаваха в напрежение. Георги беше дистанциран, децата усещаха студенината между нас. Една вечер Дани ме попита:
– Мамо, ти и тате ще се разведете ли?

Това ме разтърси до дъното на душата ми. Не исках децата ми да растат в дом без любов. Но как да намеря баланса между дълга към родителите си и отговорността към собственото си семейство?

Реших да говоря с майка открито:
– Мамо, не мога повече така. Георги е на ръба. Семейството ми страда.

Майка замълча дълго:
– Мари, не искам да ви съсипя брака. Ще се оправим някак…

Тези думи ме заболяха повече от всичко друго. Почувствах се виновна и пред двамата – пред Георги и пред майка.

На следващия ден седнахме с Георги на масата.
– Трябва да намерим решение – казах тихо. – Не искам да загубя нито теб, нито тях.

Той въздъхна:
– Може би трябва да говорим с тях за някаква по-дългосрочна помощ – не само пари, а може би да им помогнем да намерят допълнителна работа или социални помощи?

За първи път от седмици усетих надежда. Може би има начин да помогна на родителите си, без да съсипя брака си.

Сега ви питам вас: Къде е границата между дълга към родителите и отговорността към собственото семейство? Как бихте постъпили на мое място?