Когато синът ти разбие света ти: Историята на една предадена майка

— Мамо, просто подпиши. Всичко ще е наред, обещавам ти! — гласът на Петър трепереше от нетърпение, а очите му бяха вперени в мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се поддавам. Стоях на кухненската маса, с химикал в ръка, а пред мен лежаха няколко листа, пълни с думи, които не разбирах напълно. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше дъжд, а в мен се бореха страх и надежда.

— Сигурен ли си, че това е най-доброто за нас? — прошепнах аз, усещайки как гласът ми се пречупва. Петър въздъхна тежко.

— Мамо, вече не си млада. Трудно ти е да се грижиш за къщата. Ако прехвърлиш апартамента на мое име, ще мога да взема кредит и да направя ремонт. Ще живеем заедно, ще се грижа за теб. Нали ми вярваш?

Вярвах му. Винаги съм вярвала на сина си. След смъртта на баща му той беше всичко за мен — моят смисъл, моята опора. Подписах документите с трепереща ръка, а Петър ме прегърна силно.

— Ще видиш, мамо, всичко ще бъде по-добре от преди!

Само че не стана така.

Минаха няколко седмици. Петър все по-рядко идваше у дома. Телефонът му звънеше често, а когато отговаряше, излизаше навън и говореше тихо. Започнах да усещам студ в думите му, отчуждение в погледа му. Една вечер се прибра късно и ми каза:

— Мамо, трябва да поговорим.

Седнахме един срещу друг в хола. Той избягваше да ме гледа в очите.

— Апартаментът вече не е твой. Имам нужда от мястото. Ще трябва да си намериш друго жилище.

Почувствах как земята под краката ми се разтваря. — Какво говориш? — едва прошепнах.

— Не мога повече да се грижа за теб. Имам свои проблеми. Ще ти помогна с някой лев за квартира.

Сълзите ми потекоха безконтролно. — Петре… аз съм ти майка…

Той стана рязко и излезе от стаята. Останах сама сред тишината на празния апартамент, който вече не беше мой.

На следващия ден дойде с някакъв непознат мъж и ми каза да си събера багажа до края на седмицата. Не можех да повярвам. Всичко, което бях градяла цял живот — спомените, снимките по стените, миризмата на домашен хляб — всичко това вече не ми принадлежеше.

Отидох при съседката ми Дора. Тя ме прегърна и ми даде чай.

— Мария, не си сама. Ще измислим нещо — каза тя.

Но аз се чувствах като призрак — без дом, без семейство, без бъдеще.

Първите нощи в малката стая под наем бяха най-тежки. Слушах как дъждът барабани по прозореца и се питах къде сбърках като майка. Защо детето ми избра парите пред мен? Какво не съм му дала? Спомнях си как го люлеех като бебе, как му пеех приспивни песни, как го учех да кара колело в парка до блока.

Дните минаваха бавно. Започнах да работя като чистачка в близкото училище — не защото имах нужда от пари, а защото не можех да издържа самотата между четири стени. Децата ме поздравяваха сутрин с усмивка и това ми даваше сили да продължа.

Една вечер Дора дойде при мен с новина:

— Мария, има група за жени като нас — майки, които са останали сами. Искат да се съберем и да си помагаме.

Първоначално се поколебах, но после реших да отида. Там срещнах други жени със сходни съдби — някои изгонени от собствените си деца, други предадени от близки хора. Говорихме с часове — плакахме, смеехме се, споделяхме болката си.

Постепенно започнах да усещам как раната в сърцето ми зараства. Намерих приятелки, които ме разбираха без думи. Започнахме да организираме срещи за възрастни хора — четяхме книги, гледахме стари български филми, пеехме народни песни.

Един ден получих писмо от Петър:

„Мамо,
Знам, че те нараних. Съжалявам за всичко. Животът ме завъртя така, че забравих кое е важното. Ако можеш някога да ми простиш…“

Дълго държах писмото в ръце. Не знаех дали мога да простя такава болка. Но знаех едно — вече не съм сама и вече не съм безсилна.

Сега стоя до прозореца на малката си стая и гледам как слънцето залязва над София. Вече не плача всяка вечер. Научих се да живея с болката и да намирам радост в малките неща — чаша чай с приятелка, усмивка от непознато дете.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от любовта? Има ли прошка за такова предателство? Какво бихте направили вие на мое място?