Когато срещнах истинското лице на свекърва си

– Ана, не мислиш ли, че вече прекаляваш с тези опити да се харесаш? – думите на Милена прорязаха въздуха като нож. Стоях в малката кухня на апартамента им в Пловдив, с ръце, изцапани от тесто за баница, и се опитвах да не покажа колко ме заболя. Беше неделя сутрин, а аз отново се стараех да направя всичко по силите си, за да се почувствам част от семейството на Дамян.

От пет години сме женени. Дамян е военен – честен, добър човек, но често отсъства. През тези години сменихме три града – Сливен, Хасково, Пловдив. Всеки път започвах отначало: нова работа, нови съседи, нови надежди. Но най-трудното беше да спечеля одобрението на Милена. Тя винаги беше там – строга, сдържана, с онзи поглед, който те кара да се чувстваш като натрапник в собствения си дом.

– Не знам какво имаш предвид – опитах се да запазя спокойствие. – Просто исках да помогна с обяда.

– Не е нужно да се престараваш. Тук не сме в казармата – изсумтя тя и затвори буркана със сладко така силно, че капачката изскърца.

В този момент влезе Дамян. Усмихна се уморено, целуна ме по челото и попита:

– Как върви подготовката?

– Добре е – отвърнах тихо. – Всичко ще е готово навреме.

Милена го изгледа с онзи поглед, който запазваше само за него – топъл и горд. После пак се обърна към мен:

– Дамяне, кажи й, че не е нужно да се напъва толкова. Тя не разбира нашите традиции.

Дамян се смути. Погледна към мен, после към майка си:

– Мамо, Ана се старае. Остави я.

– Старае се? – Милена се засмя сухо. – Да беше поне научила как се прави истинска баница! Не слагаме сирене така, Ана. Не си ли гледала майка си?

Замръзнах. Майка ми почина преди три години. Беше най-добрият човек, когото познавах. Научи ме да обичам хората и да прощавам. Но Милена никога не пропускаше възможност да ме уязви.

– Мама правеше баница по свой начин – казах тихо.

– Е, тук не сме в твоя дом – отсече тя.

Дамян излезе от кухнята под предлог, че трябва да провери нещо по телефона. Останахме сами с Милена. Тя ме изгледа изпитателно:

– Знаеш ли, Ана, аз никога не съм вярвала, че ще станеш част от нашето семейство. Ти си… различна. Твърде мека. Твърде чувствителна. Дамян има нужда от силна жена до себе си.

Почувствах как гърлото ми се свива. Преглътнах сълзите си и продължих да редя корите за баницата.

– Опитвам се – прошепнах.

– Опитваш се? – повтори тя с насмешка. – Това не е достатъчно. Семейството ни е преживяло много – войни, лишения… Аз съм отгледала Дамян сама, докато баща му беше по мисии. Не ми трябват хора, които ще се разплачат при първата трудност.

В този момент осъзнах: никога нямаше да бъда достатъчно добра за нея. Колкото и да се стараех, колкото и компромиси да правех със себе си.

Обядът мина в мълчание. Дамян опитваше да разведри обстановката с шеги за казармата и спомени от детството си. Аз едва докоснах храната си. Чувах само гласа на Милена в главата си: „Ти не принадлежиш тук.“

След като всички си тръгнаха от масата, останах да мия чиниите сама. Чух как Милена говори по телефона в хола:

– Не знам какво ще правим с тази Ана… Дамян заслужава повече. Не може цял живот да влачи някой като нея след себе си.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите ми. За първи път си позволих да ги пусна пред стените на този дом.

Вечерта Дамян ме прегърна:

– Знам, че ти е трудно с майка ми… Но тя просто е такава. Не го приемай лично.

– Как да не го приемам лично? – попитах през сълзи. – Аз съм тази, която тя не иска тук.

Той замълча дълго:

– Обичам те, Ана. Но не мога да избера между теб и майка ми.

Тогава разбрах: битката ми не е само със свекърва ми. Битката ми е със самата мен – дали ще позволя на чуждото мнение да определя стойността ми.

На следващия ден събрах багажа си и заминах при сестра ми в София за няколко дни. Имах нужда от въздух, от време за себе си.

Милена така и не ми се обади. Дамян звънеше всяка вечер, но разговорите ни бяха кратки и напрегнати.

В един момент сестра ми ме попита:

– Защо толкова държиш да бъдеш приета от хора, които не те ценят?

Не знаех какво да й отговоря. Може би защото вярвах, че любовта трябва да побеждава всичко. Може би защото имах нужда от семейство след смъртта на майка ми.

Върнах се при Дамян след седмица. Казах му всичко – за болката, за обидите, за страха ми да остана сама.

– Ана – каза той тихо – ако трябва ще говорим с майка ми за всичко това. Но ти си моето семейство сега.

Погледнах го през сълзи и осъзнах: може би никога няма да бъда приета от Милена. Но мога да избера себе си – и човека до мен.

Понякога се чудя: колко компромиси трябва да направим заради любовта? И кога идва моментът да кажем „стига“?