Кученцето Надежда: Писмо до сърцето ми след загубата на Иван

– Не мога повече! – извиках, а гласът ми отекна в празния хол. Чинията се изплъзна от ръцете ми и се разби на пода. Парчетата се разлетяха, сякаш искаха да избягат от тишината, която ме задушаваше вече месеци наред. Откакто Иван си отиде, домът ни беше станал просто една къща – студена, безсмислена, пълна с призраци на спомени.

Синът ми Георги ме погледна с онзи поглед, който имаше още като дете, когато не знаеше как да ми помогне. – Мамо, трябва да излезеш малко. Да се разсееш. Не може все така да стоиш сама.

– Не разбирате – прошепнах. – Вие всички имате своите животи. Аз останах тук, с неговите дрехи, с неговия стол до прозореца… Сякаш ако ги пазя, ще го върна обратно.

Внукът ми Мартин, най-малкият, ме прегърна силно. – Бабо, имам изненада за теб! – каза и се усмихна широко. На следващия ден дойде с малко рошаво кученце в ръце.

– Това е Надежда – обяви тържествено. – За да не си сама.

Погледнах го объркано. Кученцето ме гледаше с огромни кафяви очи, които сякаш разбираха всичко. Протегнах ръка и то близна пръстите ми. Усетих как нещо се пропуква в мен – нещо между болка и топлина.

– Мартине, не съм сигурна… – започнах, но той настоя:

– Бабо, моля те! Ще ти прави компания. Ще те кара да излизаш навън. Ще ти даде нова причина да се усмихваш.

Георги въздъхна тежко:

– Мартине, баба ти не е в състояние да гледа куче. Това е отговорност!

– Ама татко! Тя има нужда от нещо живо около себе си! – отвърна Мартин.

В този момент усетих как старата ни семейна болка изплува на повърхността. Георги винаги беше строг, практичен, а Мартин – чувствителен и мечтателен. Аз стоях между тях, разкъсвана между желанието да угодя на всички и страха да не се проваля.

Първите дни с Надежда бяха хаотични. Кученцето тичаше из апартамента, гризеше чехлите на Иван, ровеше из саксиите му с цветя. Понякога се ядосвах:

– Остави ги! Това са цветята на дядо ти!

Но после виждах как Надежда ляга до стола му и заспива там, където той обичаше да чете вестника си. Сърцето ми се свиваше от болка и нежност едновременно.

Една вечер Георги дойде ядосан:

– Мамо, съседите се оплакват от лаенето! Не можеш ли да я научиш на ред?

– Опитвам… – отвърнах тихо. – Но тя е още малка.

– Трябваше да кажеш „не“ на Мартин! Виждаш ли докъде водят тези емоционални решения?

Погледнах го право в очите:

– А ти някога попита ли ме какво искам? Или само решаваш вместо мен?

Той замълча. За първи път от години видях как очите му се насълзяват.

– Извинявай, мамо… Просто… и аз още го преживявам по свой начин.

Тогава разбрах: не само аз страдах. Всеки от нас носеше своята болка по различен начин – Георги със строгостта си, Мартин с надеждата си, а аз – със спомените.

С времето Надежда стана част от живота ми. Всяка сутрин излизахме заедно в парка до блока. Там срещнах други хора – баба Сийка с нейния дакел Роко, дядо Петър с огромния си лабрадор. Говорехме си за всичко: за времето, за децата ни в чужбина, за самотата.

Една сутрин Мартин дойде при мен:

– Бабо, изглеждаш по-добре! Усмихваш се повече.

Погалих го по косата:

– Благодаря ти, мило дете. Надежда ми даде нещо ново – грижа, смях… и малко спокойствие.

Но не всичко беше лесно. Имаше нощи, когато Надежда скимтеше до леглото ми и аз плачех тихо в тъмното. Спомнях си Иван – как ме държеше за ръка, как се смееше на глупавите ми шеги. Понякога усещах вина: дали не предавам паметта му като пускам нов живот в дома ни?

Една вечер седяхме всички заедно на масата – Георги, Мартин и аз. Надежда лежеше в краката ми.

– Мамо – каза Георги тихо, – мисля, че татко би се радвал да те види така… пак жива.

Погледнах го през сълзи:

– Може би… Но понякога се страхувам да не забравя какво беше преди.

Мартин хвана ръката ми:

– Бабо, миналото винаги ще е с нас. Но трябва да живеем и заради него.

Тази вечер разбрах: Надежда не беше просто куче. Тя беше мост между болката и надеждата ни; между това което сме загубили и това което можем още да обичаме.

Сега всяка сутрин ставам с мисълта за нов ден. Понякога още боли ужасно. Но когато Надежда скочи в скута ми и ме погледне с онези големи очи, си казвам: „Мога ли пак да бъда щастлива? Или просто трябва да се науча да живея с тази нова форма на любов?“