Между два свята: Историята на една снаха в чужд дом

— Не така, Ирина! Казах ти вече сто пъти, че лъжиците се слагат отдясно! — гласът на свекърва ми, госпожа Марияна, проряза сутрешната тишина като нож. Стоях приведена над масата в малката кухня на панелката в Люлин, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата буца.

Погледнах към Владо, който седеше на дивана с телефона си. Не вдигна очи. Никога не го правеше, когато майка му ме смъмряше. В този дом аз бях просто „жената на Владо“, не Ирина — момичето от Пловдив, което той срещна на студентската бригада в Созопол. Тук бях гостенка, която трябваше да се научи да не пречи.

— Добре, госпожо Марияна — промълвих тихо и преместих лъжиците. В този момент чух как Владо се изкашля и каза:

— Мамо, остави я. Ще се научи.

— Ще се научи? На колко години е вече? Три години сте женени, а тя още не знае как се подрежда маса! — изсъска тя и излезе от кухнята.

Владо ме погледна за миг, после пак се втренчи в телефона си. Сърцето ми се сви. Кога стана толкова безразличен? Кога престана да ме защитава?

Първите месеци след сватбата бяха като сън. Владо беше нежен, носеше ми цветя, разхождахме се из Борисовата градина и мечтаехме за собствен дом. Но ипотеките бяха непосилни, а заплатите ни — смешни. Затова приехме предложението на Марияна да живеем при нея „докато се оправим“.

Още първата вечер разбрах, че това „докато“ ще е по-дълго, отколкото си мислех. Марияна беше властна жена — пенсионирана учителка по математика с остър език и още по-остро чувство за ред. Всичко имаше място: чиниите, дрехите, дори мечтите ни.

— В този дом има правила — каза ми тя веднъж, докато простирах прането. — Ако искаш да си част от семейството, ще ги спазваш.

Опитвах се. Наистина опитвах. Ставах рано, чистех, готвех по нейните рецепти (никога не ставаха като нейните), прибирах се навреме от работа. Но каквото и да направех, все беше недостатъчно.

— Защо не си като сестрата на Владо? — питаше ме тя често. — Тя поне знае как се държи една жена.

Сестра му Гергана живееше във Виена и идваше веднъж годишно с подаръци и скъпи парфюми. Марияна я боготвореше. Аз бях просто Ирина от Пловдив с обикновена работа в счетоводството.

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме тримата на масата и Марияна започваше разпит:

— Какво прави майка ти? Още ли работи в онази фабрика? А баща ти? Не сте ли мислили да си намерят нещо по-добро?

Понякога ми идваше да избягам. Но гледах Владо — очите му празни, устните стиснати. Знаех, че и той страда по свой начин. Беше между два огъня — майка му и мен.

Една вечер не издържах.

— Владо, трябва да поговорим — прошепнах му в леглото.

— За какво?

— Не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Той въздъхна тежко.

— И аз не мога да ѝ кажа нищо. Тя е майка ми…

— А аз коя съм ти?

Той замълча. Прегърна ме механично и заспа.

След тази нощ започнах да се затварям в себе си. На работа бях усмихната Ирина, но вкъщи бях сянка. Дори приятелките ми забелязаха промяната.

— Защо търпиш всичко това? — попита ме веднъж Мария.

— Защото го обичам — отвърнах аз. — И защото вярвам, че някой ден ще имаме свой дом.

Но времето минаваше, а мечтата ни все повече избледняваше. Започнах да усещам как губя себе си — малко по малко, ден след ден.

Една сутрин Марияна ме посрещна с нова забележка:

— Пак си забравила да изгладиш ризата на Владо! Каква жена си ти?

Погледнах я право в очите за първи път от години.

— Аз съм Ирина — казах тихо. — И съм уморена да се боря за място тук.

Тя ме изгледа с изненада и за първи път замълча.

Вечерта събрах багажа си. Владо ме гледаше невярващо.

— Къде ще ходиш?

— При себе си — отвърнах аз. — Там, където мога да бъда истинска.

Тръгнах без да се обръщам назад. По пътя към гарата плаках като дете, но усещах странно облекчение. За първи път от години дишах свободно.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в Пловдив. Работя много, но всяка вечер се прибирам у дома — истинския си дом.

Понякога се питам: заслужава ли любовта жертвата на собственото достойнство? Или най-голямата любов е тази към себе си?