Мога ли да простя на човек, когото обичах повече от себе си?

– Не мога да повярвам, че го направи! – крещях аз, а гласът ми се разнасяше из малката ни кухня в Люлин. Чиниите трепереха по рафта, а съседите сигурно вече се чудеха какво става. Стефан стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, с наведена глава и очи, които не смееха да срещнат моите.

– Моля те, Мария… Сгреших. Знам, че няма извинение. Но те моля, чуй ме поне веднъж…

Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми бушуваше буря. Как можеше да ми причини това? След всичко, което преживяхме заедно – след като изгубихме първото си дете, след като се борихме за ипотеката, след безсънните нощи с малкия Алекс… Как можеше да хвърли всичко на вятъра заради една нощ с някаква си колежка?

– Не искам да те слушам! – изкрещях отново. – Излез! Просто излез!

Той тръгна към вратата, но се спря. Обърна се и прошепна:

– Обичам те. И ще чакам. Колкото трябва.

Вратата се затвори тихо зад него. Останах сама с тишината и с въпросите, които ме разкъсваха. Какво прави една жена, когато светът ѝ се срути? Когато човекът, на когото е вярвала повече от себе си, я предаде?

Седнах на пода до хладилника и се разплаках като дете. Спомних си първата ни среща – как ме чакаше пред университета с букет карамфили, защото знаеше, че обичам простите неща. Спомних си как се смеехме на терасата на първия ни апартамент в Младост, докато пиехме евтино вино и мечтаехме за бъдещето.

Сега всичко това изглеждаше като лош сън. Или може би кошмар.

Минаха дни. Не можех да ям, не можех да спя. Алекс усещаше напрежението и ме гледаше с големите си кафяви очи – същите като на баща му.

– Мамо, тате кога ще се върне? – питаше ме всяка вечер.

– Скоро, мило – лъжех го аз и преглъщах сълзите си.

Майка ми идваше всеки ден. Мълчаливо ми правеше чай от липа и ми носеше домашна баница.

– Мари, мъжете са такива – въздъхваше тя. – Но ако го обичаш… може би трябва да му дадеш шанс. За Алекс поне.

– Ами аз? – питах я аз. – Аз как да простя?

Тя само поклащаше глава. Знаех, че и тя е преживяла своето с баща ми, но никога не говореше за това.

Една вечер Стефан ми написа съобщение: „Моля те, позволи ми да говоря с теб. Само веднъж.“

Сърцето ми биеше лудо. Не знаех какво да правя. Приятелките ми казваха: „Изхвърли го! Веднъж предател – винаги предател.“ Но аз не бях сигурна дали мога просто така да зачеркна всичко.

Срещнахме се в парка до блока. Беше студено, но той стоеше там с цвете в ръка – карамфил.

– Мария… – започна той тихо. – Няма оправдание за това, което направих. Бях слаб. Глупав. Но осъзнах колко много значиш за мен едва когато те загубих.

– Защо го направи? – попитах аз през сълзи.

– Не знам… Бях уморен от всичко – работа, грижи… И тя беше там, слушаше ме… Но това не е извинение! Оттогава не спя нощем. Мразя се за това, което ти причиних.

Стояхме дълго мълчаливо. Вятърът разрошваше косата ми, а сърцето ми беше като стиснат юмрук.

– Ще можеш ли някога да ми простиш? – прошепна той.

Не знаех какво да кажа. Болката беше още жива, но някъде дълбоко в мен имаше и обич. Спомних си думите на майка ми: „За Алекс поне.“ Но дали само заради детето трябваше да простя?

Върнах се у дома объркана повече от всякога. През нощта не можех да мигна. Гледах снимките ни по стената – усмихнати лица от морето в Созопол, първият рожден ден на Алекс…

На сутринта Алекс дойде при мен и ме прегърна силно.

– Мамо, тате каза, че те обича много-много.

Разплаках се отново. Толкова ли е лесно за едно дете? Или просто още не разбира колко е трудно да простиш?

Дните минаваха бавно. Стефан не спираше да пише и да звъни. Предложи да отидем на семейна терапия. Приятелките ми настояваха да го напусна завинаги.

Но аз все още не знаех какво искам.

Една вечер седнах сама на терасата с чаша чай и гледах светлините на София. Помислих си: ако простя, ще мога ли някога пак да му вярвам? А ако не простя – ще мога ли да живея със себе си?

Пиша тази история с надеждата някой да ми помогне да намеря отговора. Простихте ли някога изневяра? Струва ли си да дадеш втори шанс на човек, когото обичаш повече от себе си?

Може ли любовта наистина да победи всичко? Или има рани, които никога не зарастват?