Моят съпруг коментира теглото ми и отговорът ми промени всичко – но не към по-добро

„Какво се случва с теб, Мария? Изглеждаш различно напоследък,“ каза Иван, докато седяхме на вечеря. Гласът му беше нежен, но думите му ме удариха като студен душ. Знаех какво има предвид – качила съм килограми. Вече не бях същата стройна жена, която той беше срещнал преди пет години.

„Различно? Какво имаш предвид?“ попитах, опитвайки се да запазя спокойствие, въпреки че вътрешно кипях. Децата тичаха около нас, а аз се опитвах да ги нахраня и да поддържам някакъв ред в хаоса на ежедневието ни.

„Просто… изглеждаш малко по-пълна,“ каза той, избягвайки погледа ми. „Не искам да те обидя, просто се притеснявам за здравето ти.“

Тези думи ме накараха да се почувствам още по-зле. Бях изтощена от грижите за децата и домакинството, докато Иван прекарваше дълги часове в офиса или на футболното игрище с приятелите си. Нямах време за себе си, а камо ли за фитнес или диети.

„Знаеш ли, Иван,“ започнах аз с треперещ глас, „ако прекарваше повече време вкъщи и ми помагаше с децата, може би щях да имам време да се погрижа за себе си. Но ти си винаги зает с работа или хобита.“

Той замълча за момент, сякаш обмисляше думите ми. „Не мислех, че се чувстваш така,“ каза той накрая. „Може би трябва да поговорим за това как можем да разпределим задълженията по-равномерно.“

Тази вечер разговорът ни приключи без повече думи. Но вътрешно знаех, че нещата няма да се променят толкова лесно. Иван беше свикнал с начина си на живот и не беше готов да направи жертви.

Следващите седмици бяха напрегнати. Всеки път, когато се погледнех в огледалото, виждах само недостатъци. Чувствах се като провал – като майка, като съпруга, като жена. Иван продължаваше да работи до късно и рядко беше вкъщи, когато децата имаха нужда от него.

Една вечер, след като децата заспаха, седнахме в хола и аз реших да повдигна темата отново. „Иван, трябва да говорим сериозно,“ казах аз. „Не мога повече така. Чувствам се самотна и изоставена в този брак.“

Той ме погледна изненадано. „Но аз правя всичко възможно за семейството ни,“ отвърна той. „Работя усилено, за да имаме всичко необходимо.“

„Не става въпрос само за пари,“ прекъснах го аз. „Става въпрос за време и внимание. Децата имат нужда от баща си, а аз имам нужда от партньор.“

Иван замълча и погледна встрани. Знаех, че думите ми го нараняват, но трябваше да бъда честна.

След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Иван започна да прекарва повече време вкъщи и да помага с децата. Но въпреки това усещах дистанцията между нас. Бяхме като двама непознати, които живеят под един покрив.

Една вечер, докато седях сама в кухнята с чаша вино в ръка, се запитах: „Дали някога ще успеем да възстановим това, което загубихме? Или вече е твърде късно?“ Това беше въпросът, който ме преследваше всяка нощ.