Моят син, моят непознат: Истината, която не исках да знам

„Не ме търси повече, мамо. Имам си свой живот.“ Гласът на Даниел трепереше по телефона, а аз стоях в кухнята, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше ноември, навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как студът пропълзява по гърба ми. Синът ми – моето момче, което някога тичаше по двора с разпокъсани колене и се смееше до сълзи – сега беше чужд.

Не беше първият път, в който ми затваряше вратата. От години усещах как се отдалечава – първо бавно, после все по-осезаемо. В началото си обяснявах всичко с пубертета, после с университета в София. „Момчетата порастват, намират си приятели, гаджета…“ – казваха ми съседките на пейката пред блока. А аз кимах и се усмихвах, но вътре в мен нещо се късаше.

Последният ни разговор беше преди три месеца. Опитах се да му звънна за рождения ден – не вдигна. Писах му съобщение: „Обичам те, Дани!“. Отговор не получих.

Вечерта, когато телефонът иззвъня и на дисплея излезе непознат номер, не очаквах нищо добро. „Госпожо Георгиева? Тук е д-р Петрова от Пирогов. Вашият син е при нас…“

Светът ми се срина. Не помня как стигнах до болницата. Помня само миризмата на дезинфектант и бледите лица по коридорите. Даниел лежеше на легло, с превързана ръка и празен поглед. До него седеше момиче с къса коса и татуировка на китката – непозната за мен.

– Мамо… – прошепна той едва чуто.

– Какво се е случило? – гласът ми беше дрезгав.

Момичето ме изгледа внимателно. – Аз съм Ива. Приятелка на Даниел. Той… падна от стълбите в клуба.

– Клуб? Какъв клуб? – не разбирах нищо.

– Работим заедно в един бар на „Шишман“. Даниел свири там вечерите…

Свири? Моят син? Аз знаех, че обича китарата, но мислех, че това е просто хоби от ученическите години.

– Защо не ми каза? – обърнах се към него.

Той се извърна към прозореца. – Защото никога не слушаш, мамо. Винаги говориш за оценки, за работа… Не исках да те разочаровам.

В този момент осъзнах колко малко знам за собствения си син. Докато аз се тревожех за дипломи и стабилна работа, той е живял свой живот – с музика, приятели, мечти, които не съм познавала.

Следващите дни прекарах до леглото му. Ива идваше всеки ден – носеше му книги, храна, слушаше музика с него. Понякога идваха и други млади хора – шумни, цветни, различни от всичко, което познавах. Говореха за концерти, за протести срещу общината, за изложби в „Червената къща“. Даниел се смееше с тях по начин, по който никога не се беше смеел у дома.

Една вечер останахме сами. Той ме погледна сериозно:

– Мамо… Знаеш ли защо не идвам вкъщи?

Поклатих глава.

– Защото там винаги е студено. Не физически… А студено между нас. Ти винаги си заета – работа, сметки… Когато бях малък, ти беше всичко за мен. После започна да ме гледаш като проект – да уча добре, да стана инженер като татко… А аз не искам това.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

– Прости ми… Мислех, че правя най-доброто за теб.

Той се усмихна тъжно:

– Знам. Но понякога най-доброто за теб не е най-доброто за мен.

В онзи момент разбрах колко много сме се изгубили един друг в опитите си да бъдем „правилното“ семейство. Колко много родители като мен живеят със спомена за малкото си дете и отказват да видят човека пред себе си.

Даниел излезе от болницата след седмица. Не се върна у дома – избра да остане при Ива и приятелите си. Но започна да ми пише понякога – кратки съобщения: „Днес имаме концерт“, „Ще участвам в изложба“, „Добре съм“.

Сега стоя сама в кухнята и гледам снимките му като малък. Питам се: кога изпуснах момента да го опозная? Кога станахме непознати?

Може ли една майка да обича истински детето си, ако не го познава? Или любовта понякога означава просто да го пуснеш да бъде себе си?

Как мислите вие? Познавате ли истински своите деца или само образа им от миналото?