Моята съпротива срещу брака на сина ми с разведена жена: История на съжаление

„Не мога да повярвам, че ще направиш това, Стефан!“ – гласът ми трепереше от гняв и разочарование, докато гледах сина си в очите. Той стоеше пред мен, висок и уверен, но в погледа му се четеше болка. „Мамо, обичам я. Искам да бъда с нея и с дъщеря й. Това е моят избор.“

Сърцето ми се сви. Бях самотна майка, която се бореше да даде на Стефан всичко, което можех. Баща му ни изостави, когато беше само на две години, и оттогава животът ни беше изпълнен с трудности. Работех на две места, за да му осигуря добро образование и възможности. Мечтаех за деня, когато той ще има успешен живот, без тежестта на нашите борби.

Но сега той искаше да се ожени за Мария – разведена жена с дете. Не можех да разбера защо би избрал такъв труден път. „Стефан, ти си млад. Имаш цял живот пред себе си. Защо искаш да се обвържеш с някой, който вече има дете? Това е огромна отговорност!“

Той ме погледна с търпение, което само ме ядоса повече. „Мамо, ти също беше самотна майка. Знаеш колко трудно е било за теб. Не искам Мария да минава през същото сама.“

Думите му ме удариха като гръм. Да, знаех колко трудно беше. Но не исках синът ми да преживява същото. Исках той да има по-добър живот.

Седмиците минаваха, а напрежението между нас растеше. Всеки път, когато се опитвах да говоря със Стефан за това, той затваряше темата или просто напускаше стаята. Чувствах се безсилна и отчаяна.

Един ден, когато се прибрах от работа, намерих бележка на масата: „Мамо, заминавам при Мария. Надявам се един ден да разбереш.“ Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Стефан беше напуснал дома ни.

Минаха месеци без никакъв контакт от него. Празнотата в живота ми беше непоносима. Всеки ден се питах дали съм направила правилното нещо, като се противопоставих на връзката му.

Една вечер телефонът звънна. Беше Стефан. Гласът му беше тих и уморен. „Мамо, Мария е в болница. Имаше усложнения след раждането на нашето дете.“

Шокът ме парализира за миг. „Дете?“ – прошепнах аз.

„Да, имаме син.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Бях станала баба и дори не знаех.

„Ще дойда веднага,“ казах аз, без да мисля повече.

Когато пристигнах в болницата, видях Стефан седнал в коридора, изглеждащ по-възрастен и уморен от всякога. Прегърнах го силно и усетих как сълзите му мокрят рамото ми.

Влязохме в стаята на Мария заедно. Тя лежеше на леглото, бледа и изтощена, но усмихната. До нея в малко креватче спеше нашият внук.

„Извинявай,“ прошепнах аз към Мария. „Не разбирах колко важни сте за Стефан.“

Тя кимна леко и хвана ръката ми.

Седнах до тях и гледах малкото същество пред мен. В този момент осъзнах колко много съм пропуснала заради собствените си страхове и предразсъдъци.

Сега знам, че любовта не познава граници и че семейството е най-важното нещо в живота ни. Но дали ще успея да поправя щетите, които нанесох? Ще мога ли някога да спечеля обратно доверието на сина си?