Най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми съпруг и ме изостави, когато най-много имах нужда от нея

„Не мога да повярвам, че го направи!“, изкрещях в празната кухня, докато чашата с кафе се разби в плочките. Гласът ми отекна в апартамента, където тишината беше станала мой постоянен спътник. Беше късен ноември, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Синът ми, Виктор, беше затворен в стаята си, слушаше музика и избягваше да ме поглежда. А аз стоях сама, с разбито сърце и още по-разбита вяра в хората.

Казвам се Мария. На 39 съм и животът ми се разпадна на парчета за по-малко от година. Преди това имах всичко – или поне така си мислех. Имах семейство, работа като учителка по литература и най-добра приятелка – Даниела. Познавахме се от гимназията „Васил Левски“ в Перник. Дани беше като сестра за мен. Преживяхме заедно първите любови, студентските години в София, първите разочарования. Когато се омъжих за Петър, тя беше до мен – държеше ми букета и плака повече от майка ми.

Петър… Мислех, че ще остареем заедно. Родихме Виктор малко след сватбата. Петър работеше като счетоводител в малка фирма, а аз преподавах на деца, които често виждах повече от собствения си син. С времето нещата между нас охладняха. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще изхвърли боклука, кой ще плати сметките, защо Виктор пак има двойка по математика. Не усетих кога любовта се изпари и остана само навикът.

Даниела беше единствената, на която можех да споделя всичко. Тя винаги ме изслушваше с онзи неин разбиращ поглед и казваше: „Марче, всичко ще се оправи.“ Вярвах ѝ. Дори когато хванах Петър в лъжа – че работи до късно, а всъщност беше на кафе с някаква колежка – пак тя ме утешаваше.

Разводът дойде като гръм от ясно небе. Петър просто каза една вечер: „Не мога повече така. Искам развод.“ Не плаках пред него. Плаках пред Даниела. Тя ме прегърна силно и обеща да не ме оставя сама.

Минаха месеци. Опитвах се да събера живота си наново – заради Виктор, заради себе си. Петър виждаше сина ни през уикендите. Даниела идваше често у нас – носеше домашен кекс и бутилка евтино вино. Говорехме с часове за миналото и бъдещето.

Една вечер я поканих на вечеря. Беше необичайно напрегната, въртеше чашата си с вино и избягваше погледа ми.
– Марче… трябва да ти кажа нещо.
– Какво има? – попитах я.
– Аз… аз и Петър…
Сърцето ми спря. Не можех да повярвам на ушите си.
– Какво ти и Петър?
– Срещаме се от известно време… Не знаех как да ти кажа…
В този момент сякаш светът се срина върху мен. Излязох от стаята без да кажа дума. После седях цяла нощ на балкона и гледах светлините на града.

Даниела спря да ми пише. Не дойде повече у нас. След няколко месеца разбрах от общи познати, че са се оженили тихомълком. Виктор ми каза една вечер:
– Мамо, тате каза, че ще живее с леля Даниела…
Не знаех какво да му кажа. Как да обясня на 15-годишно момче защо най-добрата ти приятелка те предава?

Животът продължи – или поне така изглеждаше отвън. В училище се преструвах на силна пред колегите си, но вкъщи бях развалина. Виктор започна да закъснява вечер, да носи странни дрехи и да говори все по-малко с мен.

Една вечер телефонът звънна:
– Госпожо Георгиева? – чу се строг женски глас.
– Да?
– Обаждам се от районното управление. Синът ви е задържан заедно с още няколко момчета – хванати са да чупят стъкла на автобусната спирка до училището.
Светът ми потъна в мрак.

Петър не си вдигна телефона. Даниела също не отговори на съобщенията ми. Отидох сама до районното, подписах куп документи и прибрах Виктор вкъщи.
– Защо го направи? – попитах го през сълзи.
– Не знам… Всички ме зарязаха! Ти само крещиш! Тате не го интересува! Леля Даниела е заета!
– Аз съм тук… – прошепнах безсилно.

На следващия ден опитах да говоря с Даниела. Стоях пред входа им с часове, но никой не отвори. После получих кратко съобщение: „Извинявай, Марче, но не мога повече да бъда част от живота ти.“

Останах сама – без приятелка, без съпруг, със син, който се изплъзваше между пръстите ми като пясък.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как дъждът мие улиците на София. Мислех си: Кога приятелството се превръща в предателство? Има ли прошка за такова нещо? Или просто трябва да продължа напред сама?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?