Неочакваното предложение: История за съжалението и уроците на живота

– Какво правиш? – гласът на майка ми прониза тишината в малката кухня, докато аз стоях с телефона в ръка и сълзите се стичаха по бузите ми. Беше три сутринта, а аз се прибрах едва преди час, с разтреперани ръце и сърце, което биеше лудо.

– Не знам, мамо… – прошепнах, но тя вече беше разбрала всичко. Виждаше го в очите ми – онзи поглед на човек, който е направил нещо необратимо.

Всичко започна преди няколко часа. Беше петък вечер, а аз – Елица, на 27 години, работеща в малка рекламна агенция в София – имах нужда да избягам от сивото ежедневие. Приятелките ми ме изкараха на бар в центъра. Музиката беше силна, въздухът – тежък от цигарен дим и евтин парфюм. Там срещнах Виктор – висок, с тъмни очи и усмивка, която обещаваше приключения. Не го бях виждала никога преди.

– Искаш ли да излезем навън? – попита той, докато се опитвах да си поръчам още едно уиски. Кимнах без да мисля. Навън беше студено, но той ми подаде якето си и ме погледна така, сякаш съм единствената жена на света.

– Знаеш ли, Ели, понякога трябва да рискуваш – каза той и се засмя. – Животът е твърде кратък за страхове.

Тези думи ме удариха като гръм. Цял живот съм била „разумната“ – тази, която не закъснява, не пропуска срокове и винаги мисли за последствията. Но тази нощ нещо в мен се пречупи.

Пихме още, разхождахме се по празните улици на София и говорихме за мечти, които никога няма да сбъднем. В един момент Виктор спря под уличната лампа пред Народния театър и ме хвана за ръка.

– Елица… Знам, че звучи лудо, но… Омъжи се за мен! – каза го с такава страст, че за миг повярвах, че това е най-естественото нещо на света.

– Ти си луд! – засмях се нервно.

– Може би… Но ти си различна. Никога не съм срещал жена като теб. Хайде! Нека избягаме от всичко! Нека започнем нов живот! – очите му блестяха.

В този момент светът спря да съществува. Всичките ми страхове и съмнения изчезнаха. Казах „да“. Не знам защо. Може би защото бях пияна или защото отчаяно исках да избягам от себе си.

Отидохме в денонощен магазин и купихме евтини халки от автомат за играчки. Седнахме на пейка в Борисовата градина и си разменихме клетви под светлината на уличните лампи.

– Обещавам ти приключения – прошепна той.

– Обещавам ти честност – отвърнах аз.

Тогава телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Не вдигнах. Не можех да ѝ кажа какво правя.

На сутринта се събудих в апартамента си с главоболие и усещане за празнота. Виктор беше до мен, усмихнат и спокоен.

– Добро утро, госпожо Иванова! – пошегува се той.

Изведнъж всичко ми се стори нереално. Какво бях направила? Не познавах този човек. Не знаех нищо за него – къде живее, какво работи, има ли семейство…

– Трябва да говоря с майка си – казах тихо.

Той кимна и излезе от стаята. Аз набрах майка си със свито сърце.

– Ели? Къде беше цяла нощ? Притесних се до смърт! – гласът ѝ трепереше.

– Мамо… Омъжих се…

Настъпи тишина. После чух само тежкото ѝ дишане.

– Това е шега, нали?

– Не…

Последваха дни на скандали и сълзи. Майка ми отказваше да говори с мен. Баща ми ме гледаше като чужда. Приятелките ми ме питаха дали съм полудяла.

А Виктор… Виктор се оказа различен от това, което си представях. Беше безработен музикант с дългове и проблеми с алкохола. Започна да идва вкъщи пиян, да крещи и да ме обвинява за всичко. Мечтите ни за нов живот се превърнаха в кошмар.

Една вечер го намерих да рови из чантата ми за пари. Избухнах:

– Какво правиш?!

– Трябват ми пари! Ти си ми жена! Длъжна си да ми помогнеш!

– Не съм длъжна нищо! Не те познавам! – извиках през сълзи.

Той тресна вратата и изчезна. Повече не го видях.

Минаха месеци преди да се осмеля да говоря с родителите си отново. Майка ми плака дълго, после ме прегърна:

– Всички правим грешки, Ели… Важното е да се учим от тях.

Сега стоя сама в стаята си и гледам халката от автомата. Понякога се чудя дали щях да бъда по-щастлива, ако не бях казала „да“. Но знам едно: никога повече няма да позволя на страха или самотата да управляват живота ми.

Кажете ми… Вие бихте ли рискували така? Или щяхте да послушате гласа на разума?