Непроизнесените истини на един привидно перфектен брак

– Не мога повече, Мария! – гласът на сестра ѝ, Даниела, проряза тишината в коридора. Стоях в хола, с чаша студено кафе в ръка, и се опитвах да се съсредоточа върху светлините отвън. Беше Бъдни вечер, а аз се чувствах по-сам от всякога. Три месеца откакто татко си отиде, а празнотата в мен растеше с всеки изминал ден.

– Тихо! Ако Самуил чуе… – прошепна Мария, жена ми, с онзи напрегнат тон, който използваше само когато беше на ръба.

Сърцето ми заби по-силно. Защо трябваше да пазят нещо от мен? Винаги съм вярвал, че сме открити един към друг. В този момент разбрах, че нещо не е наред. Притихнах и се заслушах.

– Не можеш да продължаваш така! – настоя Даниела. – Той заслужава да знае истината. Не е честно!

– Моля те, не започвай пак! – Мария звучеше отчаяно. – Не е моментът… Той още страда за баща си. Ако разбере, ще го съсипя напълно.

В този миг сякаш всичко около мен замръзна. Истината? Каква истина? В главата ми започнаха да се въртят стотици сценарии. Изведнъж всички малки странности през последните месеци добиха нов смисъл – късните телефонни разговори, внезапните ѝ отсъствия, студенината в леглото ни.

Влязох в кухнята уж да си взема вода. Двете замлъкнаха веднага щом ме видяха. Усмихнах се насила.

– Всичко наред ли е? – попитах уж небрежно.

Мария се опита да изглежда спокойна:
– Да, просто обсъждахме какво да сготвим за утре.

Погледнах я право в очите. За първи път не можех да разчета какво мисли. Винаги съм бил сигурен в любовта ѝ, но сега усещах пропаст между нас.

Върнах се в хола и седнах до прозореца. Спомените нахлуха като лавина – първата ни среща в университета в София, как ме подкрепяше по време на изпитите, как се радвахме заедно на първата ни квартира в Люлин. Всичко изглеждаше толкова истинско тогава.

Телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Сине, ще дойдете ли утре заедно? – попита тя с онзи тих глас, който имаше след смъртта на татко.
– Ще дойдем, мамо – отвърнах автоматично.

Затворих и се загледах в отражението си в прозореца. Кога се превърнах в този човек? Човек, който не познава собствената си жена?

На следващия ден всичко беше като по сценарий – усмивки пред родителите ми, подаръци под елхата, снимки за Facebook. Но между мен и Мария стоеше невидима стена. Опитах се да я прегърна вечерта, но тя се отдръпна леко.

– Добре ли си? – попитах я тихо.
– Просто съм уморена – отвърна тя и се обърна на другата страна.

Седмица по-късно не издържах. Изчаках я да заспи и прерових чантата ѝ. Намерих бележка с непознат номер и кратко съобщение: „Ще те чакам в парка до езерото.“

На следващия ден излязох по-рано от работа и отидох до езерото в Южния парк. Видях я там – седеше на пейка с някакъв мъж. Не можех да видя лицето му ясно, но начинът по който я държеше за ръката… Всичко вътре в мен се срина.

Върнах се у дома и я зачаках. Когато се прибра, стоях на тъмно в хола.
– Къде беше? – попитах спокойно.
Тя замръзна на прага.
– На пазар…
– Лъжа е. Видях те в парка.

Тя седна срещу мен и започна да плаче без звук. След минути мълчание прошепна:
– Не знам как стана… След смъртта на баща ти ти се затвори в себе си. Опитвах се да стигна до теб, но ти беше далече… Запознах се с него случайно на работа… Беше просто разговори в началото…

Слушах я и усещах как гневът и болката ме разкъсват отвътре.
– Защо не ми каза?
– Страхувах се да не те загубя напълно…

Дълго време мълчахме. После тя си събра багажа и замина при сестра си. Останах сам в празния апартамент с всички спомени и въпроси без отговор.

Минаха седмици. Майка ми настояваше да ѝ простя, приятелите ми казваха да започна начисто. Но как се прощава предателството? Как се връща доверието?

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си: Колко ли още семейства живеят с такива неизказани истини? Колко хора се усмихват пред другите, а вътре са разбити?

А вие… бихте ли простили? Или има неща, които никога не могат да бъдат забравени?