Невидимите пукнатини: Историята на Кристина и Явор за нереалистичните очаквания

– Защо пак закъсня, Явор? – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше почти полунощ, а той още не се беше прибрал. Телефонът ми вибрираше в ръката – съобщение: „Извинявай, Крис, задържаха ме в офиса. Ще се прибера скоро.“

Стиснах устни. Това „скоро“ го бях чувала твърде много пъти. В главата ми се въртяха всички онези моменти, в които бяхме обещали един на друг, че ще бъдем честни, че няма да допускаме рутината да ни погълне. Но ето ни – аз сама в тъмната ни кухня, той някъде там, далечен и недостъпен.

Когато най-сетне влезе, мокър до кости, не казах нищо. Само го изгледах. Той остави чантата си, събу обувките си и тихо прошепна:

– Знам, че си ядосана. Но наистина нямаше как…

– Винаги няма как! – прекъснах го. – А аз? Аз къде съм в цялата тази история?

Той въздъхна тежко и седна на стола до масата. За миг ми се стори толкова уморен, че ми стана жал. Но после гневът ми пак избухна.

– Кристина, моля те… – започна той, но аз вече не го слушах. В главата ми ехтяха всички неизказани думи, всички малки разочарования, които се бяха натрупали през годините.

Преди пет години се запознахме на една сватба във Велико Търново. Тогава всичко беше като приказка – танцувахме до зори, смяхме се, мечтаехме заедно. Явор беше различен – умен, внимателен, с онзи особен блясък в очите. Обещаваше ми светове. Аз вярвах.

Преместихме се в София, наехме малък апартамент в „Лозенец“. Всичко беше ново и вълнуващо. Готвехме заедно вечеря, гледахме филми, разхождахме се из Борисовата градина. Но с времето нещата се промениха. Работата му стана по-натоварена, аз започнах да усещам празнина.

– Не искам само да се виждаме вечер за по един час – казвах му често. – Искам да сме истински близки.

– Крис, правя всичко възможно – отвръщаше той. – Но трябва да работя. Не можем да си позволим да остана без работа.

Винаги намираше логично обяснение. А аз започнах да трупам очаквания – че ще ме разбира без думи, че ще усеща кога съм тъжна, че ще ме изненада с цветя просто ей така. Че ще бъде като онези мъже от романите и филмите.

Майка ми често ми казваше:

– Кристина, мъжете не са като във филмите. Ако чакаш принц на бял кон, ще останеш разочарована.

Но аз не исках да слушам. Вярвах, че заслужавам повече.

С времето започнах да го сравнявам с другите – с мъжа на приятелката ми Мария, който всяка седмица я водеше на ресторант; с колегата ми Петър, който винаги помагаше на жена си с децата; с баща ми, който никога не пропускаше рождените дни у дома.

Една вечер Явор забрави годишнината ни. Бях приготвила вечеря, облякла бях нова рокля. Чаках го с трепет. Когато влезе и видя украсената маса, лицето му помръкна.

– Ох… Крис… Извинявай… Напълно съм забравил…

Тогава избухнах:

– Винаги забравяш! На теб ли изобщо ти пука за нас?

Той ме гледаше безпомощно:

– Разбира се, че ми пука! Просто… понякога съм толкова уморен…

– Всеки е уморен! Но хората намират време за важните неща!

Тази вечер заспахме гърбове един към друг. На сутринта той излезе рано за работа. Аз останах сама с мислите си.

Започнах да пиша дневник – опитвах се да подредя чувствата си. Питах се: защо очаквам толкова много? Защо не мога просто да приема Явор такъв, какъвто е?

Една неделя отидохме при родителите му в Пловдив. Майка му ме прегърна топло:

– Как сте с Явор? Изглеждаш умислена…

Погледнах я и не знаех какво да кажа. Исках да й кажа всичко – за болката, за самотата, за това как се чувствам невидима понякога.

Вечерта Явор ме хвана за ръка:

– Крис… Знам, че не съм идеален. Но ти също не си съвършена. Може би трябва да говорим повече… Не само да очакваме един от друг.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път осъзнах колко много съм искала той да бъде някой друг – по-романтичен, по-внимателен, по-„перфектен“. А може би просто трябваше да го обичам такъв, какъвто е.

Започнахме да ходим на терапия за двойки. Там чух неща за себе си, които не исках да призная – че често мълча вместо да говоря; че очаквам той да чете мислите ми; че сравнявам нашата връзка с чуждите.

Промяната беше трудна. Имаше дни, в които пак се карахме; имаше нощи на сълзи и тишина. Но постепенно започнахме да се чуваме един друг по-добре.

Веднъж Явор ми донесе букет маргаритки без повод.

– За теб – каза просто.

Усмихнах се през сълзи.

Днес не сме идеални. Понякога пак се караме за глупости – кой ще измие чиниите или кой е забравил да купи хляб. Но вече знаем: любовта не е във великите жестове или перфектните думи. Тя е в малките компромиси и честните разговори.

Понякога се питам: ако бях казала всичко навреме, ако бях приела Явор такъв, какъвто е – щеше ли болката да е по-малка? А вие как мислите – можем ли да обичаме истински без нереалистични очаквания?