„Никога не харесвах снаха си, но когато синът ми реши да се разведе с нея, не можах да го спра: Да, Емили е разхвърляна, но го приема такъв, какъвто е“

Госпожа Иванова винаги е била жена на реда и рутината. Живеейки в малко градче в България, тя се гордееше с безупречния си дом и добре поддържаната си градина. Синът ѝ, Михаил, беше наследил любовта ѝ към чистотата и организацията. Затова, когато се ожени за Емили, свободолюбива художничка от София, госпожа Иванова беше озадачена.

Бяха минали шест месеца от последното посещение на госпожа Иванова при Михаил и Емили. Пътуването до столицата беше дълго и изморително, но тя липсваше на сина си и искаше да види как се справят. Когато пристигна пред блока им, тя пое дълбоко дъх и се подготви за това, което знаеше, че ще бъде хаотична обстановка.

Емили я посрещна на вратата с широка усмивка и топла прегръдка. „Госпожо Иванова! Толкова се радвам да ви видя!“ възкликна тя, водейки я в апартамента.

В момента, в който госпожа Иванова влезе вътре, я посрещна познатата гледка на безпорядък. Четки и платна бяха разпръснати из хола, чинии се трупаха в мивката, а дрехи бяха разхвърляни навсякъде. Тя не можеше да не почувства тръпка на раздразнение.

„Емили, радвам се да те видя също,“ отговори госпожа Иванова, опитвайки се да скрие недоволството си. „Къде е Михаил?“

„Той е на работа, но скоро ще се прибере,“ каза Емили весело. „Хайде да пием чай в кухнята.“

Докато седяха на кухненската маса, госпожа Иванова не можеше да не забележи безпорядъка около тях. Тя въздъхна вътрешно, но реши да запази мислите си за себе си. През годините беше научила, че критиките към домакинството на Емили само водят до напрежение.

Когато Михаил най-накрая се прибра вкъщи, той беше възхитен да види майка си. „Мамо! Каква изненада!“ каза той и я прегърна силно.

Прекараха вечерта в разговори, но госпожа Иванова не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Михаил изглеждаше дистанциран и замислен.

По-късно същата вечер, след като Емили си легна, Михаил седна с майка си в хола. „Мамо, трябва да ти кажа нещо,“ каза той тихо.

Сърцето на госпожа Иванова потъна. Имаше усещането, че знае какво предстои.

„Емили и аз… ще се развеждаме,“ каза Михаил с тежък глас.

Госпожа Иванова беше изненадана. „Но защо? Мислех, че сте щастливи.“

Михаил въздъхна дълбоко. „Обичам Емили, но просто не можем да го направим да работи. Постоянният безпорядък ме побърква и постоянно спорим за това. Това влияе на психичното ми здраве.“

Госпожа Иванова почувства вълна от тъга. Въпреки първоначалните си резерви към Емили, тя беше започнала да оценява колко много тя обича Михаил такъв, какъвто е. „Михаил, сигурен ли си, че това е което искаш?“ попита тя нежно.

Той кимна. „Мислил съм дълго и упорито за това, мамо. Не мога повече да живея така.“

Следващите няколко седмици бяха вихрушка от емоции, докато Михаил и Емили преминаваха през болезнения процес на разделяне на животите си. Госпожа Иванова се опитваше да бъде там и за двамата, но беше ясно, че решението е взето.

В крайна сметка Михаил се премести обратно в малкото градче в България, за да бъде по-близо до майка си, докато Емили остана в София, за да продължи кариерата си като художничка. Разводът остави и двамата със съкрушени сърца и борещи се да намерят своето място.

Госпожа Иванова не можеше да не почувства дълбоко съжаление. Тя желаеше да може да направи повече, за да им помогне да намерят общ език, но понякога любовта просто не беше достатъчна.