Отмъщението в кухнята: Как се изправих срещу свекърва си и намерих себе си

— Пак ли си сложила толкова сол в манджата, Мариела? — гласът на свекърва ми, Донка, проряза въздуха като нож. Стоях до печката, ръцете ми трепереха, а очите ми пареха от задържаните сълзи. Беше неделя, цялото семейство се беше събрало на обяд, а аз — отново на прицел.

— Не съм сложила повече от обикновено, Донке — опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми прозвуча по-слаб, отколкото исках.

— Е, ти никога не можеш да готвиш като хората! — изсмя се тя и погледна сина си, Петър. Той само сведе глава, преструвайки се, че не чува. Дъщеря ни, Ива, ме погледна с онзи разбиращ детски поглед, който ме караше да не се предавам.

Вече пет години живеехме в една къща с Донка. Петър настояваше — „Тя е сама, трябва да ѝ помагаме.“ Но никой не питаше мен как се чувствам. От първия ден бях „чуждата“, „градската“, „онази, дето развали момчето ѝ“. Всяка сутрин започваше с критика — как съм облечена, как съм вързала косата на Ива, как съм измила чиниите. Всяка вечер завършваше с упреци — че не съм добра майка, че не уважавам традициите, че не мога да готвя като нея.

Петър работеше до късно. Когато се прибираше, беше уморен и раздразнен. „Моля те, не започвай пак с майка ми“, казваше ми тихо. А аз преглъщах всичко — заради него, заради Ива. Но всяка дума на Донка беше като капка киселина върху раната ми.

Една вечер, докато миех чиниите, чух Донка да говори по телефона в хола:

— Не знам какво му хареса на тая Мариела. Не може нищо да прави като хората. Ако беше жива майка ѝ, щеше да я научи поне на нещо…

Стиснах зъби. Майка ми почина преди две години. Болката още беше прясна. Не можех повече да търпя.

На следващата сутрин станах по-рано от обикновено. Приготвих закуска за Ива и Петър и оставих бележка: „Днес ще се погрижа за себе си.“ Излязох навън и тръгнах към парка. Седнах на една пейка и заплаках. За първи път от години си позволих да плача истински — за майка ми, за себе си, за всичко изгубено.

Върнах се късно следобед. Донка ме чакаше в кухнята:

— Къде беше цял ден? Остави детето гладно!

— Петър е баща ѝ — отвърнах спокойно. — И той може да я нахрани.

Тя ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

— Какво ти става? Да не си болна?

— Не съм болна. Просто съм уморена да бъда твоя слугиня.

За първи път я видях да се стъписва. Тишината между нас беше тежка като олово.

— Мариела… — започна тя по-меко.

— Не! — прекъснах я. — Пет години търпя обиди и унижения. Време е да спреш!

Петър влезе в кухнята точно в този момент. Погледна ту мен, ту майка си.

— Какво става тук?

— Става това, че повече няма да търпя! — извиках през сълзи. — Или ще ме уважаваш като жена ти и майка на детето ти, или си тръгвам!

Донка избухна:

— Ти ли ще ми казваш какво да правя в моята къща?

— Това е и моят дом! — отвърнах твърдо.

Петър замълча дълго. После каза тихо:

— Мамо… Мариела е права. Прекали…

Донка се разплака. За първи път я видях слаба и уязвима.

— Всичко правех за вас… Не исках да остана сама…

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

— Знам… Но така ни губиш всички.

Вечерта мина в тишина. Ива дойде при мен преди лягане:

— Мамо, ще останем ли заедно?

Прегърнах я силно.

— Винаги ще сме заедно, миличка.

На следващия ден Донка не каза нито дума. Но започна да ме гледа по друг начин — с повече уважение или поне с по-малко презрение. Петър започна да се прибира по-рано и да ми помага вкъщи. За първи път от години се почувствах жива.

Сега знам: никой няма право да ме унижава в собствения ми дом. Намерих сили да се изправя срещу страха си и срещу Донка — и най-вече срещу себе си.

Понякога се питам: Колко жени още мълчат? Колко още ще търпят? А вие бихте ли имали смелостта да кажете „стига“?