Петдесет и две и смелост: Любов срещу всички

— Мамо, не може да си сериозна! — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от възмущение. Стоеше пред мен с ръце на кръста, а очите ѝ хвърляха мълнии. — На петдесет и две си! Какво ще кажат хората? Какво ще каже татко?

Тези думи ме удариха като шамар. Седях на кухненската маса, с чаша чай в ръка, и гледах през прозореца към двора, където люлякът цъфтеше. Въздухът беше натежал от аромата му, но в мен всичко беше стегнато и студено.

— Виктория, не съм престанала да бъда човек само защото остарях — отвърнах тихо. — И аз имам право на щастие.

Тя се изсмя горчиво.

— Щастие? С този… този Стефан? Той е вдовец, майка му е болна, няма стабилна работа! Какво ще правиш с него? Ще го издържаш ли?

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ покажа колко ме боли. Не исках да ѝ покажа колко съм уморена от това да се обяснявам, да се извинявам, че още имам мечти.

— Не съм те молила за разрешение — казах по-твърдо, отколкото чувствах. — Просто исках да знаеш.

Виктория тръшна вратата след себе си. Останах сама в кухнята, с чая и люляка. Сърцето ми туптеше бавно и тежко. Спомних си първата ни среща със Стефан — как ме погледна с онези топли кафяви очи и каза: „Елисавета, ти си като пролетен дъжд след дълга зима.“ Бях забравила какво е някой да те гледа така.

Мъжът ми почина преди осем години. Дълго време мислех, че животът ми е приключил — че съм просто майка, баба, домакиня. Но когато срещнах Стефан в кварталната библиотека, нещо в мен се събуди. Започнах да се усмихвам без причина. Започнах да чакам съботите, когато ходехме заедно на пазара или пиехме кафе в малкото кафене до гарата.

Но семейството ми не прие това. Брат ми Георги дойде една вечер у дома и ме погледна строго:

— Ели, хората говорят. Не ти ли стига срама? На нашата възраст такива неща не се правят.

— Какви неща? — попитах го тихо.

— Да се влачиш с някакъв мъж по улиците! Да се държите за ръце като тинейджъри! Ти си баба!

— И какво от това? — гласът ми трепереше. — Да не би бабите да са престанали да бъдат жени?

Той само поклати глава и излезе. След това започнаха телефонните обаждания от леля Мария: „Ели, хората ще си помислят, че си полудяла!“, „Какво ще кажат в църквата?“, „Децата ти ще се срамуват!“

Всяка вечер лежах будна и се чудех дали не греша. Дали наистина е толкова страшно да искаш любов на тази възраст? Дали щастието има срок на годност?

Стефан усещаше болката ми. Една вечер седяхме на пейката в парка и той хвана ръката ми:

— Ели, ако трябва да си тръгна, ще го направя. Не искам да те карам да страдаш.

— Не си ти причината за болката ми — прошепнах. — Причината е страхът. Страх ме е от самотата, но още повече ме е страх да живея без любов.

Той ме прегърна силно. В този момент разбрах, че няма връщане назад.

Скоро след това Виктория спря да ми говори. Внуците ми идваха все по-рядко. На Коледа бяхме само аз и Стефан. Пекохме баница, слушахме стари песни по радиото и танцувахме в хола. За първи път от години се почувствах жива.

Но самотата беше тежка. Понякога нощем плачех тихо, за да не го събудя. Питах се дали не съм егоистка — дали не лишавам децата си от майка им заради собственото си щастие.

Една сутрин Виктория дойде неочаквано. Стоеше на прага с червени очи.

— Мамо… — прошепна тя. — Извинявай. Просто… толкова ми липсваш.

Прегърнах я силно.

— И аз ти липсвах — казах през сълзи.

Тя седна до мен и дълго мълчахме.

— Може би не разбирам всичко — каза тя най-накрая. — Но ако това те прави щастлива… ще опитам да приема.

Сълзите ми потекоха свободно. За първи път от месеци усетих надежда.

Днес животът ми не е идеален. Семейството ми все още се учи да приема избора ми. Понякога усещам погледите на съседките или чувам шепота зад гърба си. Но вече не ме боли толкова. Научих се да живея за себе си.

Питам се: Колко от нас са пропуснали любовта от страх какво ще кажат другите? Колко още ще чакаме разрешение да бъдем щастливи?