Писмото, което никога не беше изпратено: Тайната на майка ми

– Не можеш да разбереш, Мария! – извика майка ми през сълзи онази вечер, когато за пореден път се скарахме заради избора ми да остана в София, вместо да се върна в Пловдив. Гласът ѝ трепереше, а ръцете ѝ стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупи. – Всичко, което правя, е за теб!

Тогава не ѝ повярвах. Бях ядосана и уморена от постоянните ѝ упреци. Излязох от кухнята и затръшнах вратата след себе си. Не знаех, че това ще е последният ни истински разговор.

Майка ми почина внезапно седмица по-късно. Инфаркт. Бях в офиса, когато ми се обади съседката ни от Пловдив. Не помня как съм стигнала до гарата, как съм се качила във влака, как съм гледала през прозореца без да виждам нищо. В главата ми кънтяха само думите ѝ: „Всичко, което правя, е за теб.“

Погребението беше тихо и скромно. Баща ми почина преди години, а брат ми живее в Германия и не можа да дойде. Останах сама в празния апартамент, сред миризмата на старо кафе и нафталин. Прекарах нощта на дивана в хола, неспособна да заспя от мисли и вина.

На следващия ден започнах да разчиствам вещите ѝ. Всяка дреха, всяка снимка ме удряше като шамар. Намерих кутия с писма в гардероба ѝ – повечето до мен и брат ми, които никога не беше изпратила. Но едно писмо беше различно – адресирано до някой си „Иван“. Почеркът ѝ беше треперещ, мастилото избледняло.

Седнах на леглото ѝ и започнах да чета:

„Скъпи Иване,

Пиша ти това писмо с надеждата, че някой ден ще намеря сили да ти го изпратя. Минаха толкова години откакто си тръгна и остави мен и Мария сами. Не те обвинявам – знам, че животът ни раздели по начин, който никой от нас не искаше. Но понякога нощем се чудя дали можеше да бъде различно. Дали щеше да бъдеш до мен, когато Мария имаше нужда от баща си? Дали щях да бъда по-добра майка, ако не бях толкова сама?…

Прости ми за всичко неизказано. Пази се.

Твоя Катя.“

Ръцете ми трепереха. Иван? Кой беше този човек? Баща ми се казваше Георги. Никога не бях чувала за Иван в живота ѝ. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо.

Прекарах следващите дни в търсене на още следи – снимки, бележки, дневници. Намерих стара черно-бяла снимка на майка ми с непознат мъж пред морето във Варна. На гърба пишеше: „Лято 1986 – с Иван.“

В главата ми започнаха да се въртят въпроси: Дали този Иван е бил голямата ѝ любов? Дали баща ми е знаел? Дали аз съм дете на този Иван?

Вечерта седнах с чаша ракия на балкона и се опитах да си спомня всички онези моменти от детството ми, когато майка ми изглеждаше тъжна или разсеяна. Колко пъти съм я питала защо никога не говори за миналото си? Колко пъти съм я обвинявала, че е студена или прекалено строга?

На следващия ден отидох при леля Стефка – най-добрата приятелка на майка ми от младостта ѝ.

– Лельо Стефке – започнах с пресипнал глас – кой е Иван?

Тя ме погледна дълго и тежко въздъхна.

– Знаех си, че някой ден ще попиташ… Иван беше първата ѝ любов. Запознаха се във Варна на студентска бригада. Бяха неразделни… Но той замина за чужбина и повече не се върна. Катя много страда след това… После срещна баща ти…

– А възможно ли е… – гласът ми трепереше – възможно ли е аз да съм дете на Иван?

Леля Стефка поклати глава.

– Не знам, Мария. Само майка ти знаеше истината.

Върнах се у дома още по-объркана. Писмото стоеше пред мен като призрак от миналото. Започнах да се чудя дали цял живот съм живяла в лъжа или просто в неизказаната болка на една жена, която е обичала твърде силно и е загубила твърде много.

Дните минаваха бавно. Хората около мен очакваха да продължа напред – колеги, приятели, дори брат ми по телефона: „Мария, животът продължава.“ Но аз не можех да спра да мисля за това писмо.

Една вечер седнах пред огледалото и започнах да си говоря сама:

– Мамо… защо никога не ми каза? Защо трябваше да открия всичко това едва сега?

Сълзите потекоха по бузите ми. За първи път разбрах колко малко съм знаела за жената, която ме е отгледала. Колко много болка може да носи един човек зад усмивката си.

Сега стоя тук – между миналото и бъдещето – и се питам: Колко тайни крият нашите родители? Колко неизпратени писма стоят заключени в чекмеджетата на душите им? И дали някога ще имаме смелостта да ги попитаме за истината?

А вие… познавате ли наистина хората, които обичате? Или само това, което са ви позволили да видите?