Последният ултиматум на Мария: Когато любовта се разпада под тежестта на лъжите

— Не мога повече, Мария! — гласът на Петър кънтеше в малката кухня, докато аз държах нашата двуседмична дъщеря, Виктория, в ръцете си. Очите му бяха пълни с гняв, но и с нещо друго — страх или вина, не можех да разбера. — Всичко ми дойде в повече. Ти… детето… работата… Аз си тръгвам.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделих десет години от живота си, сега стои пред мен с куфар в ръка и студени очи. — Петре, моля те… — прошепнах. — Не ме оставяй сама с бебето. Как ще се справя?

Той не отговори. Само затръшна вратата след себе си. Чух как стъпките му отекват по стълбището на панелния блок в Люлин. Останах сама. Само аз и Виктория.

Първите дни бяха мъгла от плач, безсънни нощи и отчаяние. Майка ми идваше да помага, но и тя беше съсипана — не можеше да приеме, че зет ѝ е изчезнал без обяснение. Съседките започнаха да шушукат: „Петър пак ли е с оная от офиса?“; „Горката Мария, как ще се оправи сама?“

Скоро разбрах истината. Петър имаше връзка с колежката си Десислава — млада, амбициозна жена с лъскава кола и още по-лъскави мечти. Виждах ги случайно пред мола, ръка за ръка, докато аз бутах количката през калта до блока. Болеше ме не толкова изневярата, колкото предателството — той беше обещал да сме семейство.

Мина месец. Пари нямаше. Петър спря да праща дори символичните 200 лева за памперси и мляко. Започнах да звъня, да пиша съобщения: „Петре, Виктория има нужда от теб. Поне помогни финансово.“ Отговорът беше мълчание.

Реших да подам молба за издръжка. Отидох в районния съд — опашки, нерви, чиновници с безразлични лица. Адвокатката ми, госпожа Иванова, беше строга жена с остър език:

— Мария, ще трябва да докажем доходите му. Знам, че има фирма за строителни ремонти — не може да е без пари.

— Той твърди, че е фалирал — казах отчаяно.

— Ще го проверим — отвърна тя уверено.

Започнаха месеци на битки. Петър внесе документи за фалит на фирмата си. Официално нямаше нищо — нито апартаментът в Бояна, нито джипът му бяха на негово име. Всичко беше прехвърлено на братовчед му Георги и майка му Станка.

На всяко дело Петър идваше с нов костюм и самодоволна усмивка:

— Госпожо съдия, аз съм безработен. Живея при майка ми. Нямам доходи.

Съдията ме гледаше със съжаление, но законът беше на негова страна. Присъдиха ми минимална издръжка — 120 лева на месец. С тези пари не можех да купя дори половината от нужните неща за Виктория.

Вечерите плачех тихо в кухнята, докато майка ми приспиваше бебето. Понякога се улавях да завиждам на жените от рекламите по телевизията — усмихнати майки с щастливи деца и подредени домове. Моят свят беше хаос.

Един ден срещнах Петър пред блока. Беше дошъл да вземе някакви документи.

— Петре, не ти ли е жал за Виктория? Тя е твоя дъщеря! — извиках през сълзи.

Той ме изгледа студено:

— Аз си имам нов живот. Ти се оправяй както можеш.

Тогава нещо в мен се пречупи. Реших да не се предавам.

Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет. Работех на смени, майка ми гледаше Виктория. Беше трудно — клиентите често се караха, шефът беше груб, а заплатата стигаше едва за сметките и храната.

С времето обаче започнах да усещам сила в себе си. Всяка вечер гледах дъщеря си как спи спокойно и си казвах: „Заради теб ще издържа.“

Съседките вече не шушукаха със съжаление — започнаха да ме поздравяват и дори да питат за съвети как се справям сама.

Една вечер майка ми седна до мен на дивана:

— Марийче, гордея се с теб. Не всеки би издържал това.

Прегърнах я и заплаках — този път от облекчение.

Петър така и не се върна. Чух, че Десислава го е напуснала след година — бил ѝ изневерил с друга жена. Фирмата му окончателно фалира; приятелите му го изоставиха.

Аз останах сама, но не и сломена. Научих се да вярвам в себе си и да не чакам спасение отвън.

Понякога вечер се питам: „Колко жени като мен преживяват същото? Защо законът защитава хитреците като Петър? Докога ще търпим това?“

А вие как бихте постъпили на мое място?