Приятелите ми се подиграват: Гаджето ми носи готова храна у дома

– Пак ли ще готвиш за него, Мая? – гласът на Ива звънна в слушалката, докато стоях пред хладилника и броях последните си стотинки. – Той да не е малко дете? Кажи му да си носи нещо или да си плаща!

Стиснах зъби и затворих хладилника. Вече трета вечер подред се чудех как да съчетая остатъците от ориз с малко замразени зеленчуци, за да стигне за двама. Даниел щеше да дойде след час, както винаги – с усмивка, прегръдка и огромен апетит. Живеех сама в малък апартамент в „Люлин“, а той все още беше при родителите си в „Дружба“. Връзката ни беше сериозна – запознахме се с родителите си, говорехме за бъдеще, дори за общ дом. Но откакто започна да идва по-често у дома, сметките ми за храна скочиха двойно.

– Мая, ти си луда – намеси се и Веси, която слушаше разговора по спийкъра. – Ако беше на мое място, щях да му кажа: „Или носиш нещо, или вечеряш вкъщи!“

– Не е толкова просто – отвърнах тихо. – Не искам да го обидя. Той е свикнал майка му да готви, а аз… просто искам да се чувства добре при мен.

– А ти как се чувстваш? – попита Ива рязко. – Защото според мен се чувстваш като готвачка и банкомат.

Затворих телефона и се загледах в отражението си в прозореца. Беше ли права? Дали наистина се превръщах в някаква удобна спирка между дома на родителите му и неговите желания? Или просто прекалено много мислех?

Когато Даниел пристигна, донесе със себе си огромна усмивка и… две кутии с готова мусака от магазина. – Мислех, че може да ти е писнало да готвиш – каза, докато ги слагаше на масата. – Купих и таратор, да има нещо свежо.

Погледнах го с изненада. – Благодаря ти, Дани. Просто… не очаквах.

– Ами, ти винаги се грижиш за мен. Исках и аз да направя нещо.

Седнахме да вечеряме. Мусаката не беше като домашната, но жестът ме стопли. Все пак, не можех да не мисля за думите на Ива и Веси. Дали наистина трябваше да поискам от него да помага повече? Или това щеше да развали всичко?

След вечеря седнахме на дивана. Даниел се облегна на рамото ми.

– Мая, мислиш ли, че ако заживеем заедно, ще можем да се справим? – попита той изведнъж.

– Зависи – отвърнах внимателно. – Животът не е като у вас. Тук всичко е на мои разноски. Ако ще делим дом, трябва да делим и отговорностите.

Той се замисли. – Никога не съм се замислял за това. Майка ми винаги се е грижила за всичко. Но искам да се науча. Искам да бъда до теб, не само да разчитам на теб.

– Това значи много за мен – казах, макар да усещах, че думите ми звучат по-строго, отколкото исках.

На следващия ден споделих с приятелките си какво се е случило. Вместо да се зарадват, Ива избухна в смях:

– Готова мусака? Сериозно? Следващия път да донесе и баница от „Фантастико“!

– Не е смешно – казах. – Поне се е постарал.

– Мая, ти си прекалено добра – въздъхна Веси. – Мъжете не ценят това. Трябва да ги научиш да дават, не само да взимат.

Тези думи ме накараха да се замисля. Дали наистина бях прекалено отстъпчива? Или просто исках да изградя нещо истинско, без да броя всяка стотинка?

Вечерта, когато Даниел дойде отново, този път носеше торба с продукти – яйца, сирене, домати, дори малко месо.

– Реших да опитам да сготвя нещо – каза с усмивка. – Може да не стане като твоето, но ще се постарая.

Гледах го как се опитва да разбие яйцата, как се чуди дали да сложи повече сол, как се смее, когато изсипва половината домати на пода. За първи път от много време се почувствах истински щастлива. Не защото някой ми беше донесъл готова храна, а защото някой се беше опитал да направи нещо за мен.

Седнахме да вечеряме. Яйцата бяха леко сурови, доматите – прекалено солени, но атмосферата беше топла. Говорихме за бъдещето, за това как ще делим разходите, как ще се учим един от друг. Даниел обеща да помага повече, а аз обещах да не се страхувам да поискам помощ.

– Мая, знаеш ли, че никога не съм мислил, че е толкова трудно да се готви? – засмя се той. – Но ако това значи да сме заедно, ще се науча.

– Не е важно да си перфектен – казах. – Важно е да опитваш.

Сега, когато се връщам назад, си мисля: дали приятелките ми бяха прави? Дали трябваше да настоявам повече за помощ, или просто да изчакам той сам да осъзнае? А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да поискате помощ, или щяхте да чакате човека до вас да се сети сам?