Разбити мечти на брега на язовир Батак: как свекърва ми превърна почивката в кошмар

– Ралице, пак ли ще закъснееш с кафето? – гласът на свекърва ми Мария прониза утрото, докато слънцето едва се прокрадваше през пердетата на малката вила край язовир Батак. Петър, мъжът ми, вече беше излязъл навън да запали скарата, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата си така, сякаш от нея зависеше животът ми.

– Идвам, Мария – отвърнах тихо, опитвайки се да не издам раздразнението си. Но тя вече беше до мен, с онзи неотстъпчив поглед, който ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

– Знаеш ли, едно време жените ставаха преди всички и приготвяха закуската. Не като сега – подхвърли тя, докато подреждаше приборите така, сякаш подреждаше бойно поле.

Погледнах я. В този момент осъзнах, че тази почивка няма да бъде онова, което си представях. Мечтаех за спокойствие, за време с Петър, за разговори край огъня и смях под звездите. Вместо това усещах как всяка моя стъпка се следи и оценява.

– Петре! – извика Мария през прозореца. – Кажи на жена си да побърза, че ще изстине всичко!

Петър се появи на вратата с усмивка, която бързо угасна, щом видя лицето ми.

– Мамо, остави я. Тя цяла година работи като луда, нека си почине малко – опита се да ме защити той.

– Почивка? Жената трябва да е домакиня и на почивка! – отсече Мария.

В този момент чашата в ръката ми затрепери. Усетих как гневът се надига в мен, но го преглътнах. Не исках скандали. Не исках да развалям почивката на Петър. Но с всяка изминала минута усещах как се задушавам.

Следобедът премина в мълчание. Седяхме край масата на двора – аз, Петър и Мария. Тя не спираше да разказва истории от младостта си, как е отгледала сама трима сина, как е работила на две места и пак е успявала да сготви топла вечеря всеки ден.

– Сега младите не знаят какво е труд – въздъхна тя и ме погледна многозначително.

Петър стисна ръката ми под масата. Усетих подкрепата му, но знаех, че няма да се намеси повече. Той беше свикнал да отстъпва пред майка си.

На следващия ден реших да отида сама до брега на язовира. Имах нужда от въздух. Гледах водата и се питах: защо трябва да се боря за мястото си в собственото си семейство? Защо винаги аз трябва да правя компромисите?

Чух стъпки зад себе си. Мария се приближи и седна до мен.

– Знаеш ли, Ралице – започна тя по-тихо от обикновено, – не ти е лесно с мен. Но аз само искам най-доброто за Петър.

– А за мен? – попитах тихо.

Тя замълча. За първи път видях несигурност в очите ѝ.

– Ти си му жена. Трябва да го подкрепяш – каза тя след дълга пауза.

– А кой ще подкрепи мен? – прошепнах аз.

Вечерта напрежението избухна. Докато приготвяхме салатата за вечеря, Мария отново започна:

– Не така се реже доматът! Виж как го правя аз!

– Мамо! – извика Петър. – Остави я! Не виждаш ли, че ѝ е трудно?

Мария ме погледна с обида.

– Вие младите не уважавате нищо! Аз само добро искам!

Тогава не издържах.

– Мария, моля те! Достатъчно! Аз съм тук не само като жена на Петър, а като човек! Имам нужда от уважение! Не мога повече така!

Настъпи тишина. Петър ме гледаше изумен – никога не бях повишавала тон пред майка му. Мария стана рязко и излезе навън.

Седнах на стола и заплаках безшумно. Петър ме прегърна.

– Прости ми… – прошепна той. – Трябваше по-рано да те защитя.

Нощта беше дълга. Чувах стъпките на Мария по коридора, усещах напрежението във въздуха като буря пред разразяване. На сутринта тя дойде при мен със зачервени очи.

– Може би сбърках… – каза тихо. – Не знам как да бъда майка на мъж, който вече има семейство.

Погледнах я и разбрах: тя също се страхува да не изгуби сина си. Нашите страхове се преплитаха в този малък дом край язовира.

Почивката ни свърши по-рано от планираното. На тръгване Мария ме прегърна неловко.

– Ще опитам… – каза тя само.

В колата Петър държеше ръката ми през целия път към София. Мълчахме дълго, но знаехме: нещо се беше променило завинаги.

Сега често се питам: струваше ли си да рискувам всичко заради границите си? Или понякога трябва просто да приемем другия такъв, какъвто е? Какво мислите вие?