Разпадът на доверието: Изповедта на един български свещеник
— Отец Димитре, как можа да ни изложиш така? — думите на кмета Георги отекваха в празната църква като камбанен звън в мъглива утрин. Стоях пред него, стиснал ръцете си зад гърба, а сърцето ми се свиваше от болка и срам. Бях свикнал да изслушвам изповедите на хората, да им давам надежда, но сега самият аз се нуждаех от прошка.
Всичко започна в неделята на Цветница. Храмът беше пълен – възрастни жени с кърпи на главите, деца с върбови клонки, млади семейства, дошли да запалят свещ за здраве. След службата към мен се приближи баба Мария – най-старата жена в селото. Подадох ѝ ръка, за да ѝ помогна да слезе по стълбите, а тя ме прегърна и прошепна: „Бог да те пази, чедо.“
Точно тогава кметът Георги мина покрай нас. Видя прегръдката, спря се и ме изгледа с присвити очи. По-късно разбрах, че е разказал на целия град, че съм се държал непристойно с баба Мария. Слуховете се разпространиха като пожар – хората започнаха да ме избягват, дори някои от най-близките ми приятели.
— Не вярвам, че си способен на такова нещо — каза ми една вечер съседката ми Елена. — Но знаеш ли какво говорят хората? Че си прекрачил границата между свещеник и човек.
— Елена, аз само ѝ помогнах — отвърнах тихо. — Тя е като майка за всички ни.
— Знам, Димитре. Но тук хората са подозрителни. Кметът има власт над тях.
В следващите дни църквата опустя. Хората идваха само за да запалят по една свещ и бързаха да си тръгнат. Децата вече не тичаха около олтара, а жените не носеха домашен хляб за благословия. Чувствах се като прокажен.
Една вечер майка ми дойде при мен със сълзи в очите.
— Сине, защо не напуснеш това място? Виждаш ли какво ти причиняват?
— Не мога, мамо. Бог ме е изпратил тук. Ако избягам, значи приемам вината.
— Но ти си невинен!
— Знам го аз, знае го и Бог. Но хората… те вярват на кмета.
Седмици наред се молех за прошка и разбиране. Опитах се да говоря с Георги, но той отказваше да ме приеме. Един ден го срещнах на площада.
— Георги, моля те, изслушай ме! — извиках след него.
Той се обърна рязко:
— Нямам какво да говоря с теб! Ти опетни името на църквата и на селото!
— Не съм направил нищо лошо! Само помогнах на възрастна жена!
— Хората говорят друго! — отсече той и си тръгна.
Вечерта седях сам в празната църква. Свещите догаряха бавно, а сенките по стените приличаха на призраци от миналото. Спомних си думите на дядо ми: „Доверието се гради с години, но се руши за миг.“
На следващата неделя реших да изляза пред хората. Събрах смелост и застанах пред олтара.
— Братя и сестри — започнах с треперещ глас — знам какво се говори за мен. Моля ви само за едно: не съдете без да знаете истината. Ако съм ви разочаровал, простете ми. Но ако някой ден разберете истината, бъдете готови да простите и на себе си.
В залата настъпи тишина. Видях сълзи в очите на някои жени, други гледаха в земята. Баба Мария стана бавно и каза:
— Аз знам истината! Отец Димитър е добър човек! Ако не вярвате на него, не вярвайте и на мен!
Това беше началото на промяната. Постепенно хората започнаха да се връщат в църквата. Кметът Георги обаче остана непреклонен – не пропускаше случай да хвърли сянка върху името ми.
В един момент разбрах, че скандалът не е само заради мен. В малкия град доверието е крехко – всеки слух може да съсипе човешки живот. Семейството ми страдаше – брат ми отказваше да говори с мен, а майка ми се разболя от притеснение.
Една вечер я намерих да плаче в кухнята.
— Мамо, прости ми… Ако можех да върна времето назад…
— Не ти трябва прошка от мен, сине — каза тя през сълзи. — Трябва ти прошка от тези, които са те осъдили без вина.
Седмици по-късно кметът беше замесен в друг скандал – оказа се, че е присвоил средства от общината. Тогава хората започнаха да се питат дали не са сгрешили спрямо мен.
Днес църквата отново е пълна. Но аз вече не съм същият човек. Научих колко лесно може да се срине доверието и колко трудно е да го възстановиш.
Понякога се питам: заслужава ли си човек да вярва на слухове повече отколкото на собствените си очи? Колко струва истината в един малък град като нашия?