Сълзи от миналото: Историята на Дамян и неговата майка

„Не те познавам. Нямам майка.“ Думите ми отекнаха в тишината на малката стая, където стоеше тя – жената, която някога наричах „мамо“. Лицето й пребледня, а очите й се изпълниха със сълзи, които не можеха да скрият болката. Но аз не можех да се смилих. Бях твърде наранен, твърде самотен през всичките тези години.

Когато бях на три години, баща ми ни напусна. Спомням си как баба ми ме държеше в прегръдките си и ми шепнеше, че всичко ще бъде наред. Но не беше. Майка ми замина за чужбина, за да изкарва прехраната ни. Казваха ми, че го прави заради мен, но аз не можех да разбера защо трябваше да остана без нея.

Баба ми беше всичко за мен. Тя ме научи да чета и пиша, разказваше ми приказки преди сън и ме водеше на училище. Но въпреки всичко, което правеше за мен, не можеше да запълни празнотата, която остави майка ми. Често се събуждах нощем с мисълта за нея и се питах дали някога ще се върне.

Годините минаваха, а аз растях с чувството на изоставеност. В училище гледах как другите деца идват с родителите си на празници и събития, а аз винаги бях с баба. Обичах я безкрайно, но в сърцето си копнеех за майка си.

Един ден, когато бях на шестнадесет години, получих писмо от нея. Пишеше, че се връща в България и иска да ме види. Не знаех как да реагирам. Част от мен искаше да я види, но друга част беше изпълнена с гняв и обида.

Срещнахме се в кафене в центъра на София. Тя изглеждаше различно – по-уморена, но все така красива. Опита се да ме прегърне, но аз се отдръпнах. „Защо ме остави?“ – попитах я с треперещ глас.

„Трябваше да го направя заради нас,“ отговори тя със сълзи в очите. „Исках да ти осигуря по-добър живот.“

„Но какъв живот е това без майка?“ – отвърнах аз с горчивина.

Тя замълча и аз видях как болката й се увеличава. Но не можех да я утеша. Бях твърде наранен.

След тази среща не я видях дълго време. Баба ми почина скоро след това и аз останах съвсем сам. Майка ми опита да се свърже с мен няколко пъти, но аз не отговарях на обажданията й.

Сега стоеше пред мен в малката стая, където живеех сам. „Моля те, Дамяне,“ каза тя тихо. „Искам само шанс да бъда част от живота ти.“

Погледнах я и видях колко е остаряла. Виждах също така и колко е страдала през годините. Но можех ли да й простя? Можех ли да забравя всички тези години на самота?

„Не знам дали мога,“ казах й честно.

Тя кимна с разбиране и се обърна към вратата. „Ще чакам,“ прошепна тя преди да излезе.

Останах сам в стаята, обмисляйки всичко, което се беше случило. Може би трябваше да й дам шанс? Може би трябваше да опитам да разбера нейната гледна точка?

Но какво означава прошката? И дали тя може да заличи болката от миналото?