Самота след аплодисментите: Тихата стая на една майка

– Пак ли ще стоиш до прозореца, мамо? – гласът на съседката Пенка ме сепна, докато гледах как слънцето се скрива зад панелките. Усетих как бузите ми се опъват от усмивка, но вътре в мен беше празно. – Чакам ги, Пено. Може днес да се обадят.

Тя въздъхна и се прибра. Аз останах сама с мислите си. Вече трета седмица не бях чувала нищо от децата. Христо и Даниела – моите слънца, които някога изпълваха къщата с шум и смях. Сега само часовникът тиктакаше, а стените отразяваха тишината.

Преди години всичко беше различно. Всяка сутрин започваше с кавга за банята, миризма на пържени филийки и бързане за училище. Христо винаги забравяше учебниците си, а Даниела се сърдеше, че не ѝ давам да излезе с червило. – Мамо, всички момичета се гримират! – викаше тя, а аз ѝ отвръщах: – Докато живееш под този покрив, ще слушаш! Сега ми липсват дори тези спорове.

Мъжът ми, Иван, почина преди пет години. Оттогава къщата стана още по-тиха. Понякога сядам на неговото място на масата и си представям как ми намига през очилата: – Марийке, не ги глези толкова! Ще пораснат и ще забравят… Не вярвах тогава. Сега думите му ме преследват.

Телефонът ми иззвъня внезапно. Сърцето ми подскочи – може би е Христо! Но беше само рекламно съобщение от мобилния оператор. Стиснах го в ръка и се разплаках безшумно. Защо не се обаждат? Къде сбърках? Дадох им всичко – време, грижа, любов. Останах без работа навремето, за да ги гледам. Не съм ли заслужила поне едно „Как си, мамо?“?

Вечерта Пенка пак почука на вратата с буркан компот от праскови. – Да не си забравила да ядеш? – попита тя строго. Усмихнах се насила:
– Благодаря ти, Пено. Само да ми се обадят децата, ще ми мине всичко.
– Знаеш ли, Марийке – каза тя тихо, – моят Сашо не се е прибирал от Коледа. Всички заминаха по чужбина или по София… Като че ли сме им станали излишни.

Замислих се дълго след това. Наистина ли сме излишни? Или просто животът ги завъртя така? Христо работи в Германия, Даниела е в Пловдив с две деца и мъж, който не харесвам особено. Когато идват за празници, всичко е напрегнато – тя бърза да си тръгне, Христо гледа телефона си. А аз се преструвам на щастлива.

Една вечер не издържах и звъннах на Даниела.
– Мамо? Какво има? – гласът ѝ беше уморен.
– Просто исках да чуя как сте…
– Добре сме, мамо. Много работа имам. Ще ти звънна утре.
– Добре… Обичам те.
– И аз теб.

Затворих телефона и седнах на леглото. Утре така и не дойде. Може би прекалявам? Може би ги задушавам с очакванията си? Но как да не чакам? Как да не копнея за тяхната близост?

Понякога си мисля за младостта си – как мечтаех да стана учителка или да пътувам из България. Но избрах семейството. Иван казваше: „Жената е стълбът на дома“. А когато домът опустее?

Сутрините са най-тежки. Ставам рано, приготвям кафе за двама по навик и сядам до прозореца. Гледам как хората бързат за работа, майки водят децата си на градина… Спомням си как държах ръката на Христо в първия му учебен ден. Как Даниела плака, когато падна от колелото и аз я носих на ръце до вкъщи.

Веднъж Пенка ме заведе на пенсионерски клуб. Там всички разказваха за внуците си, показваха снимки на телефоните си. Аз мълчах. Не защото нямам внуци – а защото ги виждам рядко и не знам какво да кажа. Когато ме питат: „Как са децата ти?“, отвръщам: „Добре са, работят много“.

Една неделя Христо най-сетне се обади по видеовръзка.
– Мамо! Как си?
– Добре съм, чедо! Ти как си там?
– Много работа имам… Но ще дойда лятото! Обещавам!
– Ще чакам…

След разговора плаках дълго – от радост и болка едновременно. Защо трябва да чакам месеци за няколко минути внимание? Не съм ли заслужила повече?

Понякога вечер сядам пред огледалото и си говоря сама:
– Мария, къде сбърка? Дали трябваше да бъдеш по-строга? Или по-отпусната? Дали любовта ти беше прекалена или недостатъчна?

Пенка казва: „Трябва да живееш за себе си!“ Но какво значи това след толкова години отдаденост? Как се живее за себе си, когато цял живот си живял за другите?

Веднъж намерих стара тетрадка с детски рисунки – къща с червен покрив, слънце и надпис „Обичам те, мамо!“ Стиснах я до гърдите си и заплаках като дете.

Сега пиша тези редове с надежда някой да ме разбере. Не съм единствена – знам го от погледите на другите майки в квартала. Всички чакаме вест от нашите деца и всички се питаме: „Къде сбъркахме?“ Но може би не сме сбъркали никъде. Може би просто животът е такъв.

Ако четете това, кажете ми: Любовта на майката забравя ли се някога? Или просто се променя с времето?