Сблъсък на илюзии: Историята на Елена и Михаил

„Елена, още ли спиш? Време е да направиш закуска на Михаил!“ – гласът на майка му, госпожа Иванова, проехтя през телефона като гръм в тихата стая. Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, и се чудех как стигнах до тук. Как позволих животът ми да се завърти около човек, който дори не може сам да си направи закуска?

Запознах се с Михаил на рожден ден на обща приятелка. Той беше чаровен, с остроумие, което ме плени веднага. Прекарахме цялата вечер в разговори и смях. Когато партито свърши, той поиска номера ми и аз му го дадох без колебание. Очаквах с нетърпение да ми се обади. И той го направи.

Първите няколко месеца бяха като приказка. Михаил беше внимателен, забавен и винаги имаше време за мен. Но постепенно започнах да забелязвам неща, които ме тревожеха. Той живееше с майка си и изглеждаше напълно зависим от нея. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, първо се консултираше с нея. „Мама каза това“, „Мама мисли онова“ – тези фрази станаха част от ежедневието ни.

Една вечер, след като се върнахме от киното, той ми каза: „Мама мисли, че трябва да се преместиш при нас. Така ще можем да сме по-близо един до друг.“ Бях шокирана. Не само че не бях готова за такава стъпка, но и идеята да живея под един покрив с майка му ме ужасяваше.

Опитах се да говоря с него за това. „Михаил, не мислиш ли, че трябва да бъдем малко по-независими? Може би е време да си намериш собствено място?“ Той само се усмихна и каза: „Мама казва, че няма нужда да бързаме.“

С времето напрежението между нас нарастваше. Всеки път, когато се опитвах да обсъдя бъдещето ни или някаква промяна, той се отдръпваше и казваше: „Мама ще реши.“ Чувствах се като трето колело в собствената си връзка.

Една сутрин, след поредния спор за това какво трябва да направим през уикенда (разбира се, след като майка му даде своето мнение), реших, че повече не мога да продължавам така. Събрах всичките си вещи и просто излязох от апартамента му.

Докато вървях по улицата, сълзите ми течаха свободно. Обичах Михаил, но осъзнах, че любовта не може да промени човек, който не иска да се промени. Той беше добър човек, но зависимостта му от майка му го правеше неспособен да поеме отговорност за собствения си живот.

Сега седя в малкото си жилище и се чудя дали някога ще намеря някой, който е готов да бъде истински партньор. Някой, който ще бъде до мен без нуждата от одобрението на трети човек. Дали любовта е достатъчна, когато човекът отсреща не е готов да порасне?“