Сестра ми даде всичко за децата си, но когато се разболя, остана сама

– Не мога да повярвам, че пак не дойдоха – прошепна Мария с пресипнал глас, докато държах ръката ѝ в болничната стая. Очите ѝ бяха вперени в прозореца, сякаш очакваше всеки момент да се появят. Навън валеше ситен дъжд, а в стаята миришеше на лекарства и отчаяние.

Сестра ми Мария винаги беше силната. След развода с Иван преди десет години тя остана сама с трите си деца – Петър, Даниела и Калина. Работеше на две места – денем в училищната столова, вечер чистеше офиси. Никога не се оплака. Винаги казваше: „Децата са всичко за мен. За тях живея.“

Помня как всяка сутрин ставаше в пет, за да им приготви закуска и да им изглади дрехите. На родителски срещи беше първа, а на празници – винаги с най-голямата торта. Когато Петър завърши гимназия, тя плака от радост. Когато Даниела се омъжи, Мария продаде златния си синджир, за да ѝ купи роклята на мечтите ѝ. А Калина – най-малката – беше нейното слънце, за което щеше да даде и последния си залък.

Но животът не ѝ прости. Преди година започна да се оплаква от болки в стомаха. Мислехме, че е от умора. Оказа се рак. Агресивен. Лекарите не даваха много надежди.

В началото децата идваха. Петър носеше плодове и мълчеше. Даниела говореше по телефона, докато стоеше до леглото ѝ. Калина плачеше и обещаваше, че ще се грижи за нея. Но с времето посещенията станаха все по-редки.

– Мамо, имам изпити – казваше Калина.
– Мамо, малкият е болен – оправдаваше се Даниела.
– Мамо, работя до късно – мърмореше Петър.

А Мария чакаше. Всеки ден гледаше към вратата и питаше: „Обади ли се някой?“ Аз лъжех: „Да, питаха как си.“

Една вечер я намерих да рови в старите албуми. Снимки от морето в Несебър, от Коледа у дома, от първия учебен ден на Калина.
– Помниш ли колко бяхме щастливи? – попита ме тя през сълзи.
– Помня – отвърнах и преглътнах буцата в гърлото си.

С времето Мария отслабна, очите ѝ потъмняха. Аз бях до нея всеки ден – носех супа, сменях чаршафите, четях ѝ книги. Понякога я намирах да говори сама:
– Дали ме обичат още? Или вече съм им тежест?

Опитвах се да ги убедя да дойдат:
– Петре, майка ти има нужда от теб!
– Лельо, не мога сега… Имам работа.
– Даниела, тя пита за теб всеки ден!
– Не мога да оставя децата сами.
– Калина?
– Не издържам да я виждам така…

Веднъж Мария ме хвана за ръката:
– Защо ги няма? Какво сбърках? Всичко дадох за тях…
Не знаех какво да кажа. Може би бяхме свикнали да приемаме майчината любов за даденост.

Съседките започнаха да шушукат:
– Горката Мария! Децата ѝ я забравиха…
– Едно време такива неща нямаше!
Аз ги гледах с гняв и болка. Не знаех кого да обвинявам – тях или себе си.

В последните дни Мария почти не говореше. Само шепнеше имена насън. Веднъж ме помоли:
– Ако дойдат… кажи им, че ги обичам.

Погребението беше тихо. Петър стоеше в края на гроба със сведена глава. Даниела държеше Калина за ръка и плачеше безутешно. След това всички си тръгнаха по домовете си.

Останах сама пред гроба на сестра ми и се питах: Какво се случи с нашето семейство? Кога любовта се превръща в тежест? И защо най-голямата жертва остава невидима?

Понякога нощем чувам гласа на Мария: „Дали ме обичат още?“ А аз се чудя – колко струва една майчина обич и защо понякога я осъзнаваме твърде късно?

Кажете ми – вие бихте ли оставили майка си сама? Защо толкова често забравяме онези, които са ни дали всичко?