Шестдесет години самота: Когато любовта почука на вратата ми късно

– Виждаш ли, Георги, пак си сам. – Гласът на майка ми отекваше в главата ми, докато гледах през прозореца на малкия си апартамент в Люлин. Навън валеше ситен дъжд, а аз броях капките по стъклото, сякаш всяка беше една от пропуснатите ми възможности. На 60 години съм. Никога не съм бил женен, нямам деца, а приятелите ми от университета отдавна са се изгубили в семейните си грижи и ипотеките.

Винаги съм казвал, че съм свободен дух. Обичах да ходя по концерти в „Маймунарника“, да пия бира с Веско и Сашо до късно в „Кравай“, да споря за политика и футбол. Докато те се женеха и сменяха памперси, аз сменях китари и жени. Но никоя не остана. Или аз не ги задържах? Може би просто ме беше страх.

Преди шест месеца всичко се промени. Беше обикновена сряда, когато срещнах Наталия в книжарницата на „Славейков“. Тя търсеше книга на Димитър Димов, а аз се престорих, че знам къде е рафтът, само за да я заговоря. Усмивката ѝ беше топла, очите ѝ – уморени, но живи. Разбрахме се да изпием по кафе. После още едно. И още едно.

– Защо си сам? – попита ме тя една вечер, докато седяхме на пейка в Борисовата градина.
– Не знам… Може би така ми е по-лесно. Не наранявам никого. – Отговорът ми прозвуча жалко дори в собствените ми уши.
– А себе си?

Този въпрос ме преследваше дни наред. Започнах да се чудя дали не съм се наранил най-много самия себе си през всички тези години на бягство от обвързване.

С Наталия започнахме да се виждаме все по-често. Тя беше разведена, с пораснала дъщеря в чужбина. Имаше своите рани и страхове, но не ги криеше. Аз обаче бях майстор в това да крия всичко – от чувствата си до старите си снимки от студентските години.

Една вечер тя ме покани у тях. Апартаментът ѝ беше пълен с книги и стари грамофонни плочи. Пусна ми „Щурците“ и ме попита:
– Какво ще правим сега?
– Какво имаш предвид?
– Ще продължим ли да се крием зад миналото си или ще опитаме нещо истинско?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Винаги съм бягал от сериозните разговори, но този път не можех да избягам.

На следващия ден Веско ми звънна:
– Братле, ти луд ли си? На 60 ще почваш връзка? За какво ти е това главоболие?
– Може би е време да спра да бягам.
– Ами ако те нарани? Ако пак останеш сам?
– По-зле от това няма накъде.

Седях сам в кухнята си и гледах старата снимка на родителите ми от сватбата им през 1962-ра. Те бяха минали през толкова трудности – бедност, болести, прехода… Но винаги бяха заедно. А аз? Аз избрах лесното – самотата.

Започнах да прекарвам повече време с Наталия. Отидохме заедно на море във Варна – първото ми истинско лято с някого от десетилетия насам. Смеехме се като деца, карахме колела по алеята до морето, ядохме царевица и гледахме залеза. За първи път от години почувствах нещо различно – надежда.

Но страхът не ме напускаше. Всяка вечер се питах: „Ами ако всичко свърши? Ако пак остана сам?“ Наталия усещаше това.

– Георги, животът не чака никого. Или скачаш, или оставаш на брега.

Една вечер тя ме заведе при приятелите си – шумна компания от хора на нашата възраст, разведени, вдовици, някои с деца в чужбина, други сами като мен. Говореха открито за страховете си, за пропуснатите шансове, за това какво значи да започнеш отначало след 50.

– Не е ли късно за нас? – попитах аз един от тях.
– Късно е само ако спреш да опитваш – отвърна ми той.

Постепенно започнах да усещам как стените около мен падат. Позволих си да бъда уязвим пред Наталия – разказах ѝ за баща ми, който винаги казваше: „Мъжът трябва да е силен и сам.“ Разказах ѝ за майка ми, която все още ме пита кога ще я направя баба, въпреки че вече е на 85 и едва ходи.

Една вечер Наталия ме хвана за ръката и каза:
– Георги, аз не искам обещания или брачни халки. Искам само да бъдем истински един с друг.

Тогава разбрах – цял живот съм бягал от любовта, защото съм се страхувал да бъда истински.

Днес седя на същата тази пейка в Борисовата градина и пиша тези редове. Наталия е до мен, чете книга и понякога ме поглежда с онази топла усмивка. Не знам какво ще стане утре. Може би пак ще остана сам. Но за първи път не ме е страх.

Замислям се: Колко ли хора като мен са избрали самотата от страх? Дали някога ще намерим смелостта да обичаме истински? Как мислите – заслужава ли си рискът?