Синът ми ме предаде – как да простя, когато сърцето ми е разбито?

— Не мога да повярвам, че точно ти го направи, Мартине! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така силно, че кокалчетата ми побеляха. Синът ми стоеше срещу мен, с наведена глава, а между нас зееше пропаст, която не знаех дали някога ще мога да прекрача.

Всичко започна онази пролетна вечер, когато се прибрах по-рано от работа. Вратата беше открехната, а в хола светеше лампата. Чух шепот и стъпки. Влязох тихо и видях Мартин да рови в шкафа, където държах спестяванията си – парите, които събирах с години за ремонта на покрива. Не ме видя веднага. Когато се обърна и срещна погледа ми, очите му бяха пълни с вина и страх.

— Мамо… аз… — започна той, но думите заседнаха в гърлото му.

— Какво правиш? — попитах с глас, който не познах. — Това ли сме ти дали с баща ти? Това ли научи от нас?

Мартин мълчеше. После изведнъж избухна:

— Ти не разбираш! Имам нужда от тези пари! Не са само за мен…

— За какво са ти? — настоях аз, вече почти крещейки.

Той се сви още повече и прошепна:

— Дължа пари на едни хора. Ако не им ги дам, ще стане лошо…

Светът ми се срина. Моят син, момчето, което отгледах с толкова любов и грижа, беше затънал в дългове и се канеше да открадне от собствената си майка. Не можех да дишам. Седнах на стола и заплаках безутешно.

Баща му, Петър, се прибра малко по-късно. Когато му разказах всичко, той избухна:

— Излизай веднага! Докато не се научиш на уважение и честност, няма място за теб тук!

Мартин не каза нищо. Събра няколко дрехи в раницата си и излезе. Вратата се затвори с трясък, а тишината след това беше по-страшна от всеки вик.

Дните след това бяха мъчителни. Петър ходеше намръщен и мълчалив. Аз не можех да спя – всяка вечер гледах снимките на Мартин като малък и се питах къде сбъркахме. Съседите започнаха да шушукат. В малкия ни град всичко се разчува бързо.

Една сутрин получих обаждане от непознат номер.

— Госпожо Георгиева? Мартин е при нас… — каза женски глас. — В болницата е. Претърпял е инцидент.

Сърцето ми спря. Хукнах към болницата с треперещи крака. Там го намерих – блед, с превързана ръка и празен поглед.

— Мамо… — прошепна той едва чуто.

Седнах до леглото му и го хванах за ръката.

— Защо, Мартине? Защо не дойде при нас? Защо избра този път?

Той заплака като малко дете.

— Не исках да ви разочаровам повече… Бях затънал до гуша. Заложих всичко на една карта – буквално… Хазартът ме погълна. Мислех, че ще върна парите бързо, но само затъвах още повече…

Сълзите ми капеха по чаршафа.

— Можеше да ми кажеш! Щяхме да ти помогнем! Но ти избра да ни лъжеш… Да крадеш…

Той ме гледаше с отчаяние.

— Знам… Не заслужавам прошка…

В този момент влезе баща му. Погледна го строго, но очите му бяха влажни.

— Синко… Всеки греши. Но само истинските мъже могат да признаят вината си и да поискат прошка.

Мартин кимна и зарови лице в ръцете си.

След този ден започнахме дългия път към възстановяване на доверието. Мартин започна работа в местния супермаркет, за да върне част от парите. Записа се на терапия за зависими от хазарт – нещо нечувано за нашия град, но аз настоях. Говорихме много – за болката, за страха, за вината.

Но белегът остана. Всяка вечер се питам: ще мога ли някога да му простя напълно? Или ще живея винаги със страха, че пак ще ме предаде?

Понякога го гледам как помага на баща си в двора или как играе с малката си сестра и си мисля: заслужава ли втори шанс? Или има грешки, които никога не се забравят?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли едно разбито сърце да прости истински?