След смъртта на съпруга ми разбрах, че целият ми живот е бил лъжа – а спасението дойде от най-неочакваното място

– Не мога да повярвам, че го няма – чух собствения си глас, докато стоях до прясната пръст на гроба. Дъждът се стичаше по лицето ми, смесвайки се със сълзите, които не можех да спра. Всички около мен мълчаха, а аз усещах как светът ми се разпада на парчета.

– Мамо, тръгваме ли? – прошепна дъщеря ми Мария, хванала ме за ръка с малките си пръсти. Погледнах я – в очите ѝ имаше страх и неразбиране. Как да ѝ обясня, че татко ѝ няма да се върне? Че всичко, което сме имали, вече е минало?

Вечерта след погребението апартаментът беше необичайно тих. Седнах на кухненската маса и се загледах в снимката на Георги – усмихнат, с онзи поглед, който винаги ме караше да вярвам, че всичко ще бъде наред. Но сега нищо не беше наред.

На следващия ден вратата се затропа силно. Отворих и видях непознат мъж в тъмен костюм.

– Госпожо Иванова? – попита той строго.
– Да?
– Аз съм адвокатът на вашия съпруг. Трябва да поговорим.

Сърцето ми заби лудо. Поканих го вътре и той извади куп документи.

– За съжаление, трябва да ви уведомя, че Георги е оставил значителни дългове. Банката ще изиска апартамента, ако не покриете задълженията до три месеца.

Почувствах как подът под мен се разклаща. Дългове? Георги никога не беше споменавал нищо подобно! Винаги казваше, че всичко е под контрол.

– Това… това е някаква грешка! – възкликнах аз.
– За съжаление не е. Тук са подписите му, кредитните договори… – адвокатът посочи документите.

След като той си тръгна, останах сама с Мария. Тя ме гледаше с огромни очи.

– Мамо, ще останем ли без дом?
– Не знам, миличка… – прошепнах и я прегърнах силно.

Дните минаваха в отчаяние. Опитвах се да намеря работа, но навсякъде ми отказваха – „твърде възрастна“, „нямаме свободни позиции“. Родителите на Георги се отдръпнаха от мен – обвиняваха ме за всичко. Майка ми беше болна и не можеше да помогне. Приятелките ми изчезнаха една по една – сякаш бедата беше заразна.

Една вечер звънна телефонът. Беше братът на Георги – Петър. Не бяхме говорили от години след един стар семеен скандал.

– Здравей, Елена… Чух какво се е случило. Мога ли да дойда?

Не знаех какво да очаквам. Когато Петър дойде, изглеждаше уморен и по-стар от възрастта си.

– Съжалявам за всичко – започна той. – Знам, че не сме били близки… Но Георги не беше този, за когото го мислехме.

Погледнах го изненадано.

– Какво имаш предвид?
– Преди години Георги започна да играе хазартно. Винаги криеше това от всички. Когато баща ни почина, той взе заем уж за ремонт на апартамента… но всичко отиде за дълговете му към лихвари.

Сълзите ми потекоха отново. Петър сложи ръка на рамото ми.

– Ще ти помогна с каквото мога. Имам малък бизнес – мога да ти предложа работа в склада. Не е много, но ще започнеш да изплащаш дълговете и ще имате покрив над главата си.

За първи път от седмици усетих лъч надежда. Приех работата и започнах всеки ден да ставам рано, за да подреждам стоки и да чистя склада. Беше тежко и унизително – някои от старите ми познати ме виждаха и шушукаха зад гърба ми: „Виж я Елена, как падна…“

Но Мария всяка вечер ме чакаше с усмивка и топла прегръдка. Тя беше моят смисъл да продължа напред.

Една вечер намерих в един от старите джобове на якето на Георги писмо. Беше адресирано до мен:

„Елена,
Знам, че ще ме намразиш за това, което ти причиних. Не можах да спра – страхът и срамът ме изядоха отвътре. Обичам те и съжалявам за всичко.“

Държах писмото в ръце и плаках дълго. Простих му ли? Не знам. Но разбрах едно – животът може да те удари най-силно там, където най-малко очакваш. И понякога помощта идва от човек, когото си мислил за враг.

Сега работя усилено всеки ден. Дълговете намаляват бавно, но вече не съм сама. Петър стана част от нашето семейство – помага ни, грижи се за Мария като за собствена племенница.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да избера друг път? Или точно тези изпитания ме направиха по-силна?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува толкова дълбоки рани?