Среща след десетилетие: Съжалението на Иван за изгубената Елена

„Иван, къде беше пак толкова късно?“ – гласът на Елена проряза тишината в коридора, когато той тихо затвори вратата зад себе си. „Работата, Елена, знаеш как е…“ – измърмори той, без да я поглежда в очите. Но тя знаеше. Знаеше, че нещо не е наред. Чувстваше го в начина, по който той избягваше погледа й, в начина, по който се отдръпваше от нея всяка вечер.

Тази вечер обаче беше различна. Тази вечер Елена беше решена да разбере истината. „Иван, трябва да поговорим. Не мога повече така. Чувствам, че нещо се случва и ти не ми казваш.“ Иван въздъхна дълбоко и се обърна към нея. „Елена, моля те, не започвай сега. Наистина съм изморен.“

Но тя не се отказа. „Не, Иван. Не можеш просто да ме игнорираш. Имам право да знам какво става.“ Той замълча за момент, после каза: „Добре, утре ще поговорим. Обещавам.“ Но тя знаеше, че това „утре“ никога няма да дойде.

На следващия ден, докато Иван беше на работа, Елена реши да провери телефона му. Сърцето й се сви, когато видя съобщенията от непознат номер. „Срещата ни вчера беше невероятна. Надявам се скоро пак да се видим.“ Елена почувства как светът й се срива.

Когато Иван се прибра тази вечер, тя го чакаше с телефона в ръка. „Коя е тя, Иван?“ – попита тя с треперещ глас. Той замръзна на място, лицето му пребледня. „Елена… това не е това, което си мислиш…“

„Не е ли? Тогава какво е? Обясни ми!“ – настоя тя със сълзи в очите. Иван седна на дивана и зарови лице в ръцете си. „Това е Мария… стара приятелка от университета. Срещнахме се случайно преди няколко седмици и… не знам как стана така…“

Елена не можеше да повярва на ушите си. „Мария? Онази Мария? Тази, която винаги си казвал, че е просто приятелка?“ Иван кимна мълчаливо.

„Иван, как можа да ми го направиш? След всичко, което сме преживели заедно?“ – гласът й беше изпълнен с болка и разочарование.

Той се опита да я прегърне, но тя се отдръпна. „Не ме докосвай! Не мога да те гледам в момента.“ Иван остана сам в хола, докато Елена се затвори в спалнята.

Следващите дни бяха като кошмар за двамата. Иван се опитваше да обясни и да се извини, но Елена беше непреклонна. Тя не можеше да прости предателството му.

Една вечер, докато седеше сам в кухнята и гледаше старите снимки от сватбата им, Иван осъзна колко много е загубил. „Как можах да бъда толкова глупав?“ – мислеше си той.

Елена също страдаше. Въпреки болката и гнева си, тя все още обичаше Иван. Но доверието беше разрушено и тя не знаеше дали някога ще може да му прости.

Седмици по-късно Иван получи съобщение от Мария: „Съжалявам за всичко. Надявам се да намериш щастието си.“ Това беше последният път, когато чу за нея.

Иван и Елена продължиха да живеят заедно, но нищо вече не беше същото. Те бяха като двама непознати под един покрив.

Една вечер, докато седяха мълчаливо на масата за вечеря, Иван погледна към Елена и прошепна: „Можем ли някога да бъдем отново щастливи?“ Но отговорът остана неизказан във въздуха между тях.