Срещата, която промени всичко: Вечер, която никога няма да забравя

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – изсъска майка ми през телефона, докато аз нервно пристъпвах пред огледалото в коридора. Часът беше малко след шест, а аз се опитвах да избера между две рокли – едната прекалено официална, другата твърде ежедневна. – Мамо, тази вечер е важна за мен. Моля те, не започвай пак! – прошепнах, докато си слагах червило. – Само внимавай с кого излизаш. Знаеш какви са хората днес… – гласът ѝ затихна, но думите ѝ останаха да кънтят в главата ми.

Изключих телефона и се опитах да се успокоя. Димитър – момчето, с което се запознах случайно в книжарницата на „Графа“, беше различен. Говорихме си за книги, за стари български филми и за мечти, които сякаш никой друг не разбираше. След няколко дни съобщения и обаждания, той ме покани на вечеря в малък италиански ресторант на „Шишман“. Сърцето ми биеше лудо – не помнех кога последно бях толкова развълнувана.

Влязох в ресторанта и веднага го видях – седеше до прозореца, облечен с тъмносиня риза и онзи леко смутен поглед, който ме беше спечелил още първия път. Усмихна се широко, когато ме видя.

– Ели! Радвам се, че дойде. Извинявай, ако съм избрал прекалено шумно място… – каза той и ми придърпа стола.

– Не, тук е прекрасно. Обичам такива малки ресторанти – отвърнах и се опитах да скрия треперенето на ръцете си.

Поръчахме паста и вино. Разговорът вървеше леко, смяхме се на глупави истории от детството и обсъждахме любимите си автори. За миг си позволих да повярвам, че може би този път ще е различно.

Но после всичко се промени. Телефонът му звънна и той се извини, че трябва да отговори. Гласът му стана по-нисък, почти шепот:

– Да, мила… Не, не съм забравил… Ще се прибера навреме… Обичам те.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си. Когато затвори, погледна към мен с виновна усмивка.

– Съжалявам… Това беше сестра ми. Тя винаги ме проверява дали съм добре.

Лъжата беше толкова очевидна, че ме заболя физически. Опитах се да преглътна буцата в гърлото си и смених темата.

– А ти… Имаш ли сериозна връзка? – попитах уж между другото.

Той замълча за секунда твърде дълго.

– Не… Не точно. Всъщност… нещата са сложни – измънка и започна да си върти чашата с вино.

В този момент сервитьорката донесе храната и напрежението стана почти осезаемо. Опитах се да ям, но всяка хапка ми горчеше. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Внимавай с кого излизаш.“

– Димитър, ако има нещо… Моля те, кажи ми истината – прошепнах едва чуто.

Той въздъхна тежко.

– Ели… Не исках да те въвличам в това. Имам приятелка от години. В момента сме в труден период и… просто имах нужда да поговоря с някого различен. Ти си страхотен човек и не заслужаваш да бъдеш част от тази бъркотия.

Сълзите напираха в очите ми. Чувствах се унизена и глупава. Как можах да повярвам отново? Колко пъти трябваше да се разочаровам, за да науча урока си?

– Значи аз съм просто бягство? – попитах с треперещ глас.

Той не отговори веднага. Погледна ме с тъга и вина.

– Не знам какво търся вече… Просто съжалявам.

Станах рязко от масата и излязох навън на студения въздух. Сълзите потекоха по бузите ми, докато вървях по тъмните улици на София. Телефонът ми звънна отново – майка ми.

– Ели? Добре ли си? Къде си?

– Прибирам се – казах тихо. – Ти беше права.

Вкъщи ме чакаше тишина и празнота. Седнах на леглото и се загледах в тавана. Защо винаги вярвам на хората повече, отколкото заслужават? Защо все аз трябва да плащам цената за чуждите лъжи?

Може би някой ден ще намеря смелостта да вярвам отново – но тази вечер завинаги ще остане белег в сърцето ми.

„Колко пъти трябва да простим на себе си за чуждите грешки? А вие как бихте постъпили на мое място?“