Сянката на миналото: Завръщането на една изгубена любов

– Не може да бъде… – прошепнах, когато го видях. Стоеше на прага на малката ми кухня, приведен, с ръце, които трепереха леко. Очите му бяха същите – дълбоки, кафяви, но вече помътнели от времето и болката. Иван. Моят Иван. Мъжът, когото обичах повече от себе си и който ме остави без дума преди осем години.

Беше късен следобед, когато чух почукването на вратата. Бях се прибрала от работа – уморена, с торба от „Била“ в ръка и мисли, които се въртяха около сметките и поредния спор с майка ми по телефона. Не очаквах никого. Когато отворих, първо не го познах. Беше се променил – косата му бе посивяла, лицето му – набраздено от бръчки. Но когато ме погледна… всичко се върна като удар.

– Здравей, Мария… – гласът му беше дрезгав, почти шепот.

Стояхме един срещу друг, а между нас – осем години мълчание. Спомних си как преди време се карахме за глупости: за това кой ще измие чиниите, за парите, които все не стигаха, за мечтите ми да уча в София, които той наричаше „глупави женски прищевки“. Но въпреки всичко го обичах. Обичах го така, както само едно младо момиче може да обича – сляпо и безрезервно.

– Какво правиш тук? – попитах го по-остро, отколкото исках.

Той сведе глава. Видях как преглъща трудно.

– Трябваше да те видя… – каза тихо. – Толкова пъти исках да ти се обадя. Но не знаех какво да кажа.

В този момент в мен се надигнаха всички онези стари чувства – гняв, болка, копнеж. Спомних си как една сутрин просто не се прибра. Как майка ми каза: „Казах ти аз! Мъжете като него не са за теб.“ Как приятелките ми ме гледаха със съжаление и ми носеха шоколадови бонбони, сякаш това щеше да заличи празнотата в мен.

– Защо? – попитах го. – Защо си тръгна така? Без дума, без обяснение?

Иван се облегна на стената и въздъхна тежко.

– Бях слаб. Страхувах се. Не можех да ти дам това, което заслужаваш. Бях загубил работата си в завода, дълговете ме притискаха… Не исках да те въвлека в това. А после… после просто не намерих сили да се върна.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си как всяка вечер чаках да чуя ключа във вратата. Как се будех посред нощ и се питах дали е жив. Как се обвинявах, че може би аз съм виновна – че не съм достатъчно красива, достатъчно умна, достатъчно добра.

– Мислиш ли, че беше по-лесно за мен? – гласът ми трепереше. – Мислиш ли, че не страдах? Че не се питах къде сбърках?

Той пристъпи напред и протегна ръка към мен, но аз отстъпих назад.

– Мария… – прошепна той. – Не исках да те нараня.

– Но го направи! – извиках аз. – Остави ме сама с всичко! С майка ми, която все повтаряше „Казах ти!“, с баща ми, който мълчеше и само ме гледаше със съжаление… С квартала, който шушукаше зад гърба ми!

Иван седна на стола до масата и скри лицето си в ръцете.

– Знам… Знам…

Настъпи тишина. Само тиктакането на часовника над печката нарушаваше мълчанието.

– Имаш ли семейство? Деца? – попитах го след малко.

Той поклати глава.

– Не… Опитах… Но никога не успях да забравя теб.

Сърцето ми се сви. През тези години бях имала няколко връзки – все неуспешни. Все търсех нещо познато в другите мъже и все не го намирах. Майка ми настояваше да се омъжа за „свестен човек“, но аз не можех. Не исках компромиси.

– Защо дойде сега? – попитах го тихо.

– Разбрах, че съм болен… Лекарят каза… нямам много време.

Светът се завъртя около мен. Болест? Смърт? Всичко ми се стори като лош сън.

– И какво очакваш от мен? Да ти простя? Да започнем отначало?

Той ме погледна с онези очи, които някога ме караха да вярвам във всичко хубаво на този свят.

– Не знам… Просто исках да ти кажа истината. Да чуя гласа ти още веднъж. Да знаеш, че никога не съм спирал да те обичам.

Седнах срещу него и дълго мълчахме. В главата ми се въртяха хиляди мисли: за пропуснатите години, за болката, за прошката. За това дали човек може да започне отначало или миналото винаги ще ни държи в плен.

Накрая станах и му подадох чаша вода.

– Не знам дали мога да ти простя напълно… Но мога да опитам.

Той кимна благодарно и за първи път от години видях усмивка на лицето му.

Сега седя сама в тъмната кухня и се чудя: Дали някога ще успея да забравя болката? Или любовта винаги ще бъде белязана от раните на миналото? Какво бихте направили вие на мое място?