Тайните на един брак: Когато любовта се превърне в дълг

– Пак ли няма ток? – изкрещях през прозореца към Йордан, докато бурята блъскаше по стъклата на малкия ни апартамент в Люлин. Беше денят на нашата сватба – гражданският ритуал, който така и не успя да стане празник. Токът спря точно когато трябваше да кажем „да“. Майка ми прошепна: „Това е лош знак, Мария.“ Засмях се нервно, но вътре в мен нещо се сви.

Йордан беше добър човек – или поне така изглеждаше. Работеше като счетоводител в малка фирма, винаги носеше цветя за мен, а когато баща ми почина, беше до мен без да каже и дума. Майка му, леля Сийка, често ни канеше на вечеря в панелката им в Надежда. Готвеше чудесно, но винаги ме гледаше с онзи особен поглед – сякаш не съм достатъчно добра за сина ѝ.

Първите месеци след сватбата бяха трудни. Заплатата ми като учителка по български език стигаше само за сметките и храната. Йордан твърдеше, че заплатата му е малка и затова не може да помага повече. Виждах как се измъчва, но не задавах въпроси. Може би защото и аз не го обичах истински – просто исках да съм щастлива, да имам семейство, което да ме обича.

Една вечер, докато преглеждах банковите извлечения заради поредната неплатена сметка за парно, забелязах странни преводи от сметката на Йордан – всеки месец по 600 лева към една и съща банкова сметка. Сърцето ми заби лудо. Не можех да повярвам. Седнах на дивана и го изчаках да се прибере.

– Йордане, трябва да поговорим – казах тихо, когато влезе.
– Какво има, Миме? – усмихна се уморено.
– Защо изпращаш пари на майка си? – гласът ми трепереше.
Той пребледня.
– Това… това не е твоя работа.
– Как така не е моя работа? Живеем на ръба, а ти пращаш половината си заплата на майка си! Защо?
Той седна срещу мен и зарови лице в ръцете си.
– Обещах ѝ… След като татко почина, тя остана сама. Помагам ѝ с каквото мога.
– А аз? Аз не съм ли ти семейство? Не трябва ли да сме заедно в това?

Мълчание. Само тиктакането на часовника и далечният гръм на бурята.

В следващите дни между нас се появи пропаст. Йордан се прибираше все по-късно, а аз започнах да се съмнявам във всичко – дори в себе си. Майка ми настояваше да говоря с него открито, но всеки опит завършваше със скандал.

Една неделя отидохме на гости при леля Сийка. Тя ме посрещна с обичайната си усмивка и топла баница.
– Как сте, деца? – попита тя.
– Добре сме – излъгах аз.
– Йорданчо, донесе ли ми онова, което ти казах?
Той кимна и ѝ подаде плик с пари. Аз едва не паднах от стола.
– Това ли е всеки месец? – избухнах аз.
Леля Сийка ме погледна студено:
– Момиче, ти не знаеш какво е да останеш сама. Йордан е моят син и ще ми помага докато може!
– А аз? Аз съм му жена! – извиках през сълзи.
– Жена ще бъдеш, когато се научиш да уважаваш майката на мъжа си!

Излязох от апартамента им със сълзи на очи. Вървях по мокрите улици на София и се чудех къде сбърках. Защо винаги трябва да избирам между себе си и семейството?

В следващите седмици отношенията ни с Йордан станаха още по-студени. Той започна да спи на дивана, а аз се затварях в спалнята с книгите си. Колежките ми в училище забелязаха промяната.
– Миме, какво става? – попита ме веднъж Катя.
– Нищо… Просто умора.
– Не ти вярвам. Ако имаш нужда от помощ…
Поклатих глава. Не исках никой да знае колко съм слаба.

Една вечер Йордан не се прибра. Звъннах му десетки пъти, но телефонът му беше изключен. На сутринта получих съобщение: „Оставам при майка ми тази нощ.“
Седнах на леглото и заплаках. За първи път осъзнах колко сама съм всъщност.

Минаха месеци. Научих се да живея без него – поне физически. Започнах да излизам повече с приятелки, да ходя на театър, да чета книги до късно. Но всяка вечер се питах: „Къде сбърках?“

Един ден Йордан се върна у дома с куфар в ръка.
– Миме… Моля те, прости ми. Не знаех какво да правя. Майка ми ме държи в ръцете си от дете…
Погледнах го дълго.
– А аз? Аз кога ще бъда твоя приоритет?
Той замълча.

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът отново блъска по стъклата. Мисля си: Дали някога ще бъда достатъчна за себе си? Или винаги ще търся щастието в чуждите очи?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли един брак да оцелее без доверие?