Тайните на един брак: Когато любовта се превръща в дълг

„Ти пак ли ще ходиш при майка си тази вечер?“ – гласът ми трепереше, докато гледах Йордан как нервно си закопчава якето. Вече беше почти полунощ, а той отново излизаше, уж за да занесе лекарства на майка си. Знаех, че нещо не е наред. От месеци усещах как между нас се е появила невидима стена – студена, плътна, непреодолима.

Върнах се мислено към деня на нашата сватба. Беше късен септемврийски следобед, когато бурята удари и токът в залата на общината изгасна. Стояхме на тъмно, само с няколко свещи, които някой беше намерил набързо. Майка ми прошепна: „Това е лош знак, дъще.“ Но аз не исках да вярвам в поличби. Не обичах истински Йордан, но вярвах, че с времето ще го заобичам. Той беше добър човек – винаги готов да помогне, винаги до мен. Или поне така си мислех тогава.

Първите месеци от брака ни бяха спокойни. Йордан работеше като счетоводител в малка фирма в Пловдив, аз преподавах български език в гимназията. Живеехме скромно, но не ни липсваше нищо. Семейството му – особено майка му, леля Станка – често ни канеше на вечеря. Винаги имаше топла супа и домашна баница на масата, но усещах как погледът ѝ ме пронизва през масата.

„Знаеш ли, Мария,“ каза ми веднъж тя, докато миехме чиниите след поредната семейна вечеря, „Йордан е единственото ми дете. Всичко съм дала за него.“ Усмихнах се учтиво и кимнах, но думите ѝ останаха да кънтят в главата ми.

С времето започнах да забелязвам странности. Йордан все по-често изчезваше вечер, уж по работа или за да помогне на майка си. Заплатата му изведнъж започна да „намалява“ – все не стигаше за сметките, все нещо липсваше. Когато го питах къде отиват парите, той се усмихваше и казваше: „Имам някои заеми от преди сватбата.“

Една вечер реших да проверя банковото му извлечение. Сърцето ми биеше лудо, докато въвеждах паролата на компютъра му. Там видях редовни преводи към сметката на леля Станка – половината му заплата всеки месец. Почувствах се предадена и унизена.

На следващия ден го изчаках да се прибере и го посрещнах с разпечатката в ръка.

– Йордане, какво е това? – гласът ми беше тих, но твърд.

Той пребледня и седна тежко на стола.

– Мария… Моля те… Не е това, което си мислиш.

– Какво тогава? Защо изпращаш половината си заплата на майка си? Нали уж сме семейство?

Той замълча дълго. После започна да говори – за това как майка му го държала в страх от малък, как винаги му напомняла, че ѝ дължи всичко. Как след смъртта на баща му тя го превърнала в свой спасител и опора.

– Не мога да ѝ откажа… Тя няма никого освен мен… Ако ѝ кажа „не“, ще се разболее…

– А аз? Аз къде съм в тази картина? – извиках през сълзи.

Той не можа да ми отговори.

След тази нощ нещата между нас се промениха необратимо. Започнахме да се караме за най-малкото – за пазаруването, за сметките, за това кой ще измие чиниите. Майка му започна да идва все по-често у дома ни – носеше буркани със зимнина и винаги намираше начин да ме уязви:

– Марийче, ти май не умееш да правиш лютеница като хората…

Йордан все по-рядко ме защитаваше. Виждах как се свива при всяка нейна забележка – като малко момче пред строг учител.

Една вечер не издържах и отидох при майка ми. Разказах ѝ всичко – за парите, за лъжите, за чувството, че съм излишна в собствения си дом.

– Дъще – каза тя и ме прегърна силно – понякога най-големият враг на жената е майката на мъжа ѝ. Но ти трябва да решиш дали ще останеш в тази битка или ще избереш себе си.

Върнах се у дома с тежко сърце. Йордан ме чакаше в хола.

– Мария… Не искам да те губя… Но не мога да оставя майка си…

– А аз? Аз заслужавам ли поне малко от теб?

Той само наведе глава.

Днес седя сама в апартамента ни и гледам празните стени. Чудя се дали някога съм била истински щастлива или просто съм живяла в сянката на чужди очаквания и страхове. Дали любовта е жертва или компромис? И колко дълго една жена може да живее без доверие?

Кажете ми – бихте ли простили такава измама? Или бихте избрали себе си?