Тайните вечери на съпруга ми

„Какво правиш тук?“ – гласът ми трепереше от изненада и гняв, когато го видях да излиза от входната врата на майка си. Беше късно вечерта, а аз бях решила да го последвам, защото нещо в поведението му напоследък ме тревожеше. „Просто… исках да видя мама,“ отговори той, избягвайки погледа ми. „Да видиш мама? Или да се нахраниш с нейните ястия?“ – думите ми излязоха по-остри, отколкото очаквах.

От известно време насам съпругът ми Иван започна да се държи странно. Вечерите ни вече не бяха същите. Той често се прибираше късно, а когато го питах къде е бил, отговорите му бяха неясни и уклончиви. Започнах да усещам, че нещо не е наред, но не можех да разбера какво точно. Докато една вечер не реших да го проследя.

Когато го видях да влиза в блока на майка си, сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че той предпочита нейната компания пред моята. Въпреки че знаех колко много обича майка си, това ме накара да се почувствам изоставена и ненужна. Сякаш той имаше друга жена в живота си – и тази жена беше собствената му майка.

Върнах се вкъщи сама, с тежест в гърдите и сълзи в очите. През нощта сънувах кошмар – свекърва ми стоеше между нас, усмихвайки се триумфално, докато Иван седеше до нея и се хранеше с любимите си ястия. Събудих се обляна в пот и с усещането, че губя битката за вниманието на съпруга си.

На следващия ден реших да поговоря с него открито. „Иван, трябва да поговорим,“ казах му, когато се прибра от работа. „Знам, че ходиш при майка си всяка вечер. Защо не ми каза? Защо криеш това от мен?“ Той въздъхна дълбоко и седна до мен на дивана. „Не исках да те тревожа,“ започна той. „Знам колко много те дразни това, че прекарвам време с нея. Но тя е сама и има нужда от мен.“

„А аз? Аз нямам ли нужда от теб?“ – попитах го със задавен глас. „Разбира се, че имаш,“ отвърна той, „но ти имаш и други хора около себе си – приятели, семейство… Мама има само мен.“ Сълзите ми започнаха да текат безконтролно. „Това не е честно! Аз съм ти съпруга! Защо трябва да се чувствам като втората жена в живота ти?“

Иван ме прегърна силно и прошепна: „Съжалявам. Не исках да те нараня. Просто… понякога е трудно да балансирам между вас двете.“ Чувствах се разкъсана между разбирането за неговата ситуация и собствената си болка.

След този разговор нещата не се промениха много. Иван продължаваше да посещава майка си редовно, а аз продължавах да се чувствам пренебрегната. Опитах се да говоря със свекърва си за това, но тя само се усмихна и каза: „Иван винаги ще бъде моето момче.“ Това само засили усещането ми за безсилие.

С времето започнах да осъзнавам, че проблемът не е само в него или в майка му. Имаше нещо по-дълбоко – страхът ми от загуба и нуждата ми от внимание и любов. Започнах да посещавам терапевт, който ми помогна да разбера тези чувства и как мога да ги преодолея.

Една вечер, след поредния му тайно посещение при майка му, седнахме заедно на масата и аз му казах: „Иван, разбирам защо правиш това. Но трябва да намерим начин да бъдем щастливи заедно, без да се чувстваме виновни или пренебрегнати.“ Той кимна и ме хвана за ръката: „Ще опитаме заедно. Обещавам.“

И така започнахме нова глава в нашия живот – с повече откритост и разбиране един към друг. Но въпросът остава: дали някога ще успея напълно да преодолея тази ревност към свекърва си? Или тя винаги ще бъде сянката между нас?