„Татко, време е да продължим напред. По-малко място би било по-лесно, а и можем да използваме парите за нашето бъдеще“

Георги седеше в любимото си кресло, което с годините се беше оформило по неговата форма, и гледаше през прозореца към градината, която беше поддържал десетилетия. Розите бяха в пълен разцвет, техните ярки цветове бяха доказателство за неговата отдаденост. Тази къща беше повече от тухли и хоросан; тя беше хранилище на спомени, място, където смехът беше ехтял през коридорите и където беше гледал как децата му растат.

Синът му, Иван, беше дошъл този следобед с предложение, което остави Георги без думи. „Татко, време е да продължим напред,“ каза Иван с мек, но твърд глас. „По-малко място би било по-лесно за теб да управляваш, а и можем да използваме парите за нашето бъдеще.“

Сърцето на Георги се сви при тези думи. Той знаеше, че Иван има добри намерения, но мисълта да напусне тази къща беше непоносима. Тук той беше изградил живот със своята покойна съпруга Мария. Всеки ъгъл на къщата пазеше спомен за нея — кухнята, където готвеха заедно, всекидневната, където прекарваха безброй вечери в гледане на любимите си предавания, и градината, където заедно засадиха тези рози.

„Наистина ли това иска Иван?“ помисли си Георги. „Не мога да повярвам! Само защото имаме различия, не означава, че трябва да напусна дома, който съм обичал десетилетия.“

Иван винаги е бил практичен, точно като майка си. Той виждаше света в термини на възможности и предизвикателства, докато Георги беше по-сантиментален, държейки се за неща, които му напомняха за по-щастливи времена. Отношенията им бяха напрегнати след смъртта на Мария, като Иван често се разочароваше от нежеланието на Георги да приеме промяната.

„Татко, знам, че това е трудно,“ продължи Иван, опитвайки се да го убеди. „Но помисли — няма повече притеснения за поддръжка или работа в двора. Можеш да имаш място, което е точно за теб, а ние можем да използваме допълнителните пари за нашия нов дом.“

Георги кимна, без да се доверява на себе си да говори. Той разбираше гледната точка на Иван; наистина я разбираше. Но разбирането не го правеше по-лесно. Мисълта да напусне тази къща се чувстваше като загуба на Мария отново.

След като Иван си тръгна, Георги се разходи из къщата, докосвайки стените сякаш за да абсорбира тяхната същност. Той спря пред семейна снимка от преди години — усмивката на Мария сияеше докато държеше малкия Иван в ръцете си. Как можеше да остави това зад себе си?

Когато вечерта настъпи, Георги седна обратно в креслото си, чувствайки се по-самотен от всякога. Къщата беше тиха освен за тиктакането на стария дядов часовник в коридора. Той знаеше, че трябва скоро да вземе решение, но сърцето му беше тежко от нерешителност.

На следващата сутрин Георги се озова в градината, грижейки се за розите както винаги. Познатата рутина му донесе усещане за мир, макар и временно. Той осъзна, че независимо какво реши, нещата никога няма да бъдат същите.

В крайна сметка Георги не можа да се реши да продаде къщата. Мисълта да остави всички тези спомени беше твърде много за него. Той се обади на Иван и му каза за решението си, подготвяйки се за разочарованието на сина си.

Иван замълча за момент преди да отговори. „Разбирам те, татко,“ каза най-накрая той, макар че Георги можеше да чуе разочарованието в гласа му. „Просто искам най-доброто за теб.“

Георги затвори телефона и се върна в градината си. Той знаеше, че е направил правилния избор за себе си, дори ако това означаваше да продължи да се справя с предизвикателствата на поддържането на къщата сам. Това не беше щастлив край, но беше неговият избор — избор вкоренен в любов и спомени.