Тестаментът, който разкъса нашето семейство

– Не може да е истина! – гласът на брат ми, Виктор, прониза тишината в хола като нож. Стоях срещу него, с треперещи ръце, а между нас лежеше отвореният тестамент на баща ни. Миризмата на кафе и стари книги се смесваше с нещо ново – сянката на предателството.

– Викторе, моля те, нека поговорим спокойно… – опитах се да овладея гласа си, но думите ми увиснаха във въздуха. Очите му горяха от гняв.

– Спокойно ли? Ти знаеше! Знаеше, че ще остави апартамента на теб! – изкрещя той и удари с юмрук по масата. Чашата с кафе се преобърна и кафявата течност се разля по документите.

Сърцето ми биеше лудо. Не очаквах, че ще стане така. Баща ни почина преди две седмици – внезапно, от инфаркт. Погребението беше тихо, събраха се само най-близките. През цялото време държах Виктор за ръка, мислех си, че сме едно цяло срещу болката. Но сега… Сега той беше друг човек.

Виктор винаги беше по-емоционален от мен. Аз – по-голямата сестра, „разумната“, както казваше мама. Той – малкият бунтар, който все търсеше своето място. След като баща ни се разболя, аз поех грижите за него. Виктор идваше рядко – работата му в Пловдив го държеше далеч. Не му се сърдих. Всеки носи кръста си различно.

Но когато адвокатът прочете завещанието и стана ясно, че апартаментът в центъра на София остава за мен, а на Виктор се пада само старата къща в селото, нещо в него се пречупи.

– Това е несправедливо! – продължаваше да повтаря той. – Аз съм му син! Как можа да ти даде всичко?

– Не е всичко, Викторе… – прошепнах. – Къщата в селото е неговият дом от детството. Знаеш колко я обичаше…

– Къщата? Тя е развалина! Ти получаваш апартамент за половин милион, а аз – спомени и мухъл!

В този момент осъзнах колко дълбоко може да стигне алчността. Не ставаше дума за спомени или семейство, а за квадратни метри и пари.

Майка ни седеше в ъгъла, свита като сянка. Очите й бяха пълни със сълзи.

– Деца… – прошепна тя. – Не позволявайте това да ви раздели…

Но вече беше късно. Виктор стана рязко и излезе, трескайки вратата след себе си.

Останах сама сред разпилените документи и разлятото кафе. В главата ми ехтяха думите му: „Ти знаеше!“ Наистина ли знаех? Баща ни никога не говореше открито за завещанието си. Винаги казваше: „Вие сте ми най-голямото богатство.“

Седмиците след това бяха кошмарни. Виктор не ми вдигаше телефона. Майка ни плачеше всяка вечер. Роднините започнаха да шушукат: „Анна прибра всичко…“, „Виктор пак си показа характера…“

Една вечер го видях пред блока. Стоеше до колата си и пушеше нервно.

– Викторе… – приближих се плахо.

– Какво искаш? – гласът му беше студен като зимен вятър.

– Моля те, нека не се караме заради пари… Ако искаш, ще продадем апартамента и ще разделим всичко по равно…

Той ме погледна с презрение.

– Не става дума само за парите, Анна! Става дума за това, че винаги си била любимката! Винаги ти! А аз? Винаги вторият!

Тези думи ме пронизаха по-силно от всяка обида. За първи път разбрах колко дълбоки са раните между нас.

– Не съм искала това… – прошепнах.

– Но така стана! – извика той и запали двигателя.

След този разговор минаха месеци. Животът ми се превърна в рутина: работа, грижи за мама, празен апартамент и тишина. Понякога вечер сядам на балкона и гледам към светлините на града. Питам се: струваше ли си всичко това?

Мама остаря за една зима. Болестите я налегнаха, а аз бях единствената й опора. Виктор не се обаждаше дори за Коледа.

Една сутрин получих писмо от него:

„Анна,
Не знам дали някога ще ти простя. Може би вината не е твоя, но не мога да забравя как се почувствах тогава. Надявам се поне ти да си щастлива.“

Четох тези редове десетки пъти. Сълзите ми капеха върху хартията.

Днес стоя пред огледалото и виждам жена, която е загубила повече от брат си – загубила е семейството си.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли направила нещо различно? Или съдбата ни беше предначертана още преди баща ни да напише онзи тестамент?

Кажете ми: какво е по-важно – наследството или кръвната връзка? Има ли прошка след такива рани?