Трите любови на живота ми: Историята на Йосиф

– Не мога повече, Йосиф! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в малката кухня на панелката в Люлин, където живеехме от три години. Беше февруари, студът проникваше през дограмата, а между нас се бе настанила ледена тишина.

– Моля те, Мария, не си тръгвай – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. – Ще се променя, обещавам.

Тя само поклати глава и хвана сака си. Вратата хлопна зад гърба ѝ и аз останах сам с ехото на думите ѝ. Това беше първата ми голяма любов – Мария, момичето от съседния вход, с което израснахме заедно. Бяхме си обещали вечност, а се оказа, че вечността може да свърши за миг.

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер гледах снимките ни от морето в Созопол, спомнях си как се смеехме на плажа, как тя ми рисуваше сърца по гърба с пясък. Но после дойдоха скандалите – за парите, за работата ми като шофьор на такси, за това, че не ѝ обръщах достатъчно внимание. А аз просто се опитвах да оцелея и да ѝ осигуря дом.

Майка ми казваше: „Жените са като времето – никога не знаеш кога ще се обърнат.“ Но аз не вярвах. Докато не го изпитах сам.

След Мария дълго време не исках да допусна никого до себе си. Работех нощни смени, пушех по две кутии на ден и се прибирах в празния апартамент, където единствено телевизорът ми правеше компания. Докато една вечер не качих Даниел в таксито си.

– До Студентски град, ако обичате – каза той с усмивка.

Беше различен – открит, забавен, с онзи особен блясък в очите. Заговорихме се за музика, за книги, за живота. На следващата вечер пак го срещнах – този път на спирката пред НДК. Съдбата сякаш ни събираше нарочно.

С Даниел беше лесно. Смяхме се много, ходехме по концерти, готвехме заедно паста и мечтаехме за пътешествия. Той ме научи да прощавам – най-вече на себе си. Но и тази любов не беше вечна.

Една вечер го видях с друг мъж пред бара на „Шишман“. Прегръщаха се така, както някога ме прегръщаше мен. Не казах нищо. Просто си тръгнах и повече не му писах. Сърцето ми отново се разби на парчета.

– Защо все на мен? – питах се всяка нощ.

Минаха години. Работата ми стана всичко – карах такси по 16 часа на ден, за да не мисля. Майка ми остаря пред очите ми, а аз все по-рядко я виждах. Бях станал сянка от човека, който някога вярваше в любовта.

Докато една сутрин не качих Зорница.

– Може ли до „Младост 1“? – попита тя тихо.

Имаше уморени очи и носеше букет карамфили. По пътя разказа, че отива при майка си в болницата. Не знам защо, но ѝ предложих да я изчакам и да я върна обратно. Тя се усмихна благодарно.

Така започна нашата история – неочаквано и тихо. Зорница беше различна от всички жени, които познавах. Не говореше много, но когато го правеше, думите ѝ топлеха като чай през зимата. С времето разбрах колко много е преживяла – баща ѝ ги е напуснал, когато е била малка; майка ѝ боледуваше от рак; сама се бореше с живота.

Станахме приятели. После нещо повече. За първи път от години почувствах надежда.

Но съдбата пак реши да ме изпита. Майка ѝ почина след няколко месеца. Зорница се затвори в себе си и ме отблъсна. Опитвах се да ѝ помогна, но тя не допускаше никого до болката си.

– Йосифе, не мога да обичам никого сега – каза ми една вечер през сълзи.

Разбрах я. Оставих я да си тръгне.

Днес съм на 38 години и живея сам в малък апартамент в „Обеля“. Понякога срещам Мария в магазина – вече има две деца и изглежда щастлива. Даниел замина за Германия и от време на време ми пише по празниците. Зорница не съм виждал от две години.

Понякога се питам: дали любовта е само мигове? Или е нещо повече? Дали някога ще намеря покой в сърцето си? А вие как мислите – заслужава ли си да обичаме въпреки всичко?