Вместо „Здравей“, чух „Аз съм жената на Марко“ – История за предателството, което преобърна живота ми

— Не мога да повярвам, че пак закъсняваш — изсъска Деси, докато нервно въртеше лъжичката в кафето си. Вече беше вторник вечер, а ние отново обсъждахме безкрайните си житейски тревоги в малкото кафене на „Графа“. Въздухът миришеше на карамел и отчаяние. — Извинявай, Деси, просто… — започнах аз, но тя ме прекъсна с вдигната вежда. — Знам, знам. Всичко ти е много. На всички ни е много.

Точно тогава го видяхме. Висок, с тъмна коса и усмивка, която сякаш можеше да разтопи ледовете на Витоша през януари. Приближи се към нашата маса с увереността на човек, който знае, че ще бъде приет навсякъде. — Може ли да седна? — попита той с онзи особен глас, който кара жените да се обръщат след него. Деси ми хвърли поглед: „Този е твой.“

— Разбира се — отвърнах аз и се усмихнах леко. — Аз съм Марко — представи се той и подаде ръка. Усетих как бузите ми поруменяха. Отдавна не бях срещала някой, който да ме накара да се почувствам жива. Започнахме да си говорим за всичко – за книги, за музика, за това колко е трудно да оцелееш в София с една заплата и мечти, които никой не разбира.

След онази вечер Марко стана част от живота ми. Пишехме си до късно през нощта, разхождахме се из Борисовата градина, смеехме се на глупави шеги и си обещавахме, че ще бъдем честни един с друг. Деси беше скептична: — Не ти ли се струва прекалено хубаво? — питаше тя. Аз обаче бях заслепена от надеждата, че най-накрая съдбата ми се усмихва.

Минаха седмици. Марко беше внимателен, мил и винаги намираше време за мен, дори когато твърдеше, че работата го затрупва. Никога не ме покани у тях, но аз не настоявах – мислех си, че просто е срамежлив или живее с родителите си. Един ден обаче получих съобщение от непознат номер: „Можем ли да се видим? Става въпрос за Марко.“

Срещнахме се в същото кафене. Срещу мен седна жена – красива, със строги черти и очи, които не ми оставиха място за лъжи. — Аз съм Елена — каза тя тихо. — Жената на Марко.

В този миг светът ми рухна. Чувах думите ѝ като през стъкло: „Знам за вас. Не те обвинявам – той е виновен. Но трябва да знаеш истината.“ Оказа се, че Марко има две деца и семейство в Люлин. Всяка негова „командировка“ беше просто още една лъжа.

— Защо ми го казвате? — прошепнах аз със задавен глас.

— Защото заслужаваш да знаеш с кого си имала работа. И защото аз съм уморена да живея в лъжа — отвърна Елена и очите ѝ проблеснаха със сълзи.

Излязох от кафенето като призрак. Деси ме чакаше отвън и когато видя лицето ми, разбра всичко без думи. Прегърна ме силно и каза: — Ти не си виновна. Но трябва да спреш да вярваш на приказки.

Дните след това бяха мъгла от болка и самосъжаление. Марко ми звъня няколко пъти, но не вдигнах. Прати ми съобщение: „Извинявай. Не исках да те нараня.“

— Не искаше? — изкрещях на празната стая. — А какво точно очакваше?

Майка ми разбра за всичко и започна да ме обвинява: — Как можа да не разбереш? Мъжете винаги лъжат! Трябваше да си по-внимателна!

— Не всички са като татко! — отвърнах аз ядосано.

— Всички са! — отсече тя и затръшна вратата.

Останах сама със себе си и с въпроса защо винаги избирам грешните хора. Дали защото вярвам прекалено много? Или защото се страхувам да остана сама?

Седмица по-късно Елена ми писа отново: „Напуснах го. Благодаря ти, че ми отвори очите.“

Понякога животът ни среща с хора, които ни разбиват, за да можем да се съберем наново – по-силни и по-мъдри. Но все още боли.

Сега стоя тук, в същото кафене, гледам хората около мен и се чудя: Ще мога ли някога пак да вярвам? Или предателството оставя белези, които никога не зарастват напълно?

Какво бихте направили на мое място? Простили ли сте някога такава лъжа?