За всички по-добре ли е? Историята на едно майчино сърце

— Не искам да идваш на сватбата ми, мамо. Така ще е за всички по-добре.

Тези думи на Петър още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, докато той стоеше на прага, с поглед вперен в пода. Беше март, навън валеше ситен дъжд, а в мен се изливаше буря, каквато не бях усещала никога досега. Сърцето ми се сви, сякаш някой го изстиска с ледени пръсти.

— Петре, моля те… — гласът ми трепереше, — какво съм направила толкова лошо?

Той не отговори веднага. Само въздъхна тежко и се обърна към вратата. — Просто… така ще е по-лесно. За всички.

Вратата се затвори. Останах сама с ехото на думите му. За всички по-добре. Какво значи това? За кого? За него? За мен? За баща му?

Върнах се назад във времето. Петър беше на шест, когато аз и Стефан се разведохме. Тогава мислех, че правя най-доброто за него — да не расте в дом, пълен с крясъци и обиди. Но може би съм сгрешила. Може би съм го лишила от нещо по-важно — от усещането за дом.

След развода Стефан се ожени повторно за една жена от Пловдив — Марияна. Тя беше мила, но винаги усещах дистанция между нас. Петър прекарваше уикендите при тях, а аз оставах сама в двустайния апартамент в Люлин. Понякога вечерите ми минаваха в сълзи и вина — дали съм добра майка, дали синът ми ме обича още?

Годините минаваха. Петър растеше, ставаше все по-затворен. Когато беше на 15, започна да се прибира късно, да не ми казва нищо за училище. Опитвах се да говоря с него:

— Петре, всичко наред ли е?

— Да, мамо, остави ме.

— Ако има нещо…

— Няма нищо!

Така започнаха нашите мълчаливи вечери. Аз готвех любимата му мусака, а той ядеше мълчаливо и бързаше да се затвори в стаята си. Веднъж го чух да говори по телефона:

— Не мога да я търпя вече! Само ме пита и ме следи…

Тогава разбрах — между нас вече имаше стена.

След като завърши гимназия, Петър замина да учи във Велико Търново. Виждахме се рядко — празници, някой уикенд. Винаги беше дистанциран, сякаш се страхуваше да ме доближи. Аз се опитвах да наваксам пропуснатото:

— Как върви с ученето?

— Добре е.

— Имаш ли приятелка?

— Мамо…

Всяка среща беше като битка със стените между нас.

Преди година ми каза, че ще се жени. Радостта ми беше огромна — най-накрая щях да видя сина си щастлив! Купих подарък за бъдещата снаха — ръчно бродирана покривка от пазара в Самоков. Мечтаех си как ще седим всички заедно на маса, ще се смеем, ще си разказваме истории.

Но тази мечта рухна с едно изречение: „Не искам да идваш на сватбата ми.“

Дните след това бяха като кошмар. Обаждах се на Стефан:

— Какво става с Петър? Защо не ме иска на сватбата?

— Не знам, Таня. Може би трябва да го оставиш малко…

— Как да го оставя? Той ми е син!

— Не знам какво да ти кажа.

Дори Марияна ми писа във Viber:

„Таня, не знам какво става между вас двамата, но Петър е много напрегнат напоследък.“

Започнах да се обвинявам за всичко — че съм го държала твърде близо до себе си след развода, че съм го задушавала с грижи и въпроси, че не съм му дала пространство да бъде себе си.

Една вечер не издържах и му написах дълго съобщение:

„Петре, обичам те повече от всичко. Ако съм те наранила с нещо, прости ми. Моля те, кажи ми какво мога да направя.“

Отговорът дойде след два дни:

„Мамо, просто искам спокойствие. Не искам драми на сватбата си.“

Сълзите ми капеха по телефона. Драма ли съм аз? Майка ли съм или пречка?

Седмици наред не можех да спя. Всяка сутрин гледах снимките ни от детството му — как го държа за ръка в Борисовата градина, как го уча да кара колело пред блока. Къде сбърках? Кога любовта ми стана тежест за него?

Денят на сватбата дойде. Седях сама вкъщи, слушах далечния шум от улицата и си представях как Петър казва „да“ без мен до себе си. Болеше ме физически — като рана, която никога няма да зарасне.

Вечерта телефонът ми изписука — снимка от сватбата: Петър и младата му жена усмихнати до Стефан и Марияна. Аз липсвах.

Мина месец. Не сме си говорили оттогава. Понякога си мисля — дали някога ще намерим път един към друг? Дали майчината любов може да прости всичко? Или понякога трябва просто да пуснеш детето си да тръгне по своя път?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една майка някога да спре да обича детето си — дори когато то я отблъсква?