Защо не ни трябват такива родители: История за апартамента, семейството и гордостта

— Не, Мария, казахме го вече. Не можем да ви помогнем — гласът на свекърва ми Стефка прозвуча хладно, почти като затръшната врата. Стоях в кухнята им, стиснала чаша чай, а ръцете ми трепереха. Мартин седеше до мен, с поглед забит в пода. Беше ми обещал, че ще поговори с тях, че ще ги убеди. Но ето ни тук — аз, той и между нас една стена от гордост и неразбиране.

— Мамо, татко, не ви искаме парите даром — опита се да обясни Мартин. — Просто заем за първоначалната вноска. Ще ви ги върнем до стотинка.

Димитър, баща му, само поклати глава. — Вие трябва сами да се справите. Ние не сме ви длъжни. Когато ние купувахме апартамент през 90-те, никой не ни помогна.

В този момент усетих как в мен се надига гняв, примесен с отчаяние. Не исках да споря, не исках да се моля. Но знаех, че без тази помощ мечтата ни за собствен дом ще остане далечна и почти невъзможна.

Излязохме от апартамента им без дума повече. Навън беше студено, а вятърът сякаш подчертаваше празнотата в мен. Мартин вървеше мълчаливо до мен. Вече нямах сили да плача.

Вечерта в нашата малка гарсониера в Люлин седнахме на дивана. — Защо винаги трябва да е толкова трудно? — прошепнах. — Защо хората с възможности не искат да помогнат дори на собствените си деца?

Мартин въздъхна тежко. — Може би са прави. Може би трябва сами да се оправим.

— Не вярвам в това — казах твърдо. — Семейството е за подкрепа. Ако не сега, кога?

Дните минаваха в търсене на варианти. Разглеждахме обяви за апартаменти, смятахме кредити, брояхме всяка стотинка от спестяванията си. Заплатите ни бяха средни — аз работех като учителка по български език, а Мартин беше техник в сервиз за компютри. Всичко поскъпваше: хлябът, токът, дори билетът за метрото.

Майка ми, Елена, ни предложи да се преместим при нея в Пловдив за известно време, докато съберем още пари. Но работата ни беше в София, а и не исках да се връщам назад.

Една вечер Мартин получи съобщение от майка си: „Надявам се да не ни се сърдиш. Просто така е редно.“

— Какво значи „редно“? — избухнах аз. — Редно ли е да гледаш как детето ти се мъчи?

Започнахме да се караме все по-често. Парите бяха постоянна тема. Веднъж дори му казах:

— Ако бяхме на тяхното място, щях да ти помогна без да се замисля!

Той замълча дълго и после тихо каза:

— Може би затова си различна от тях.

Скоро след това разбрахме, че една приятелка на Мартин — Деси — е получила помощ от родителите си и вече живее в нов апартамент в Манастирски ливади. Поканиха ни на гости. Всичко беше ново, просторно, светло. Деси се усмихваше щастливо:

— Без мама и тати нямаше да стане толкова лесно.

Погледнах Мартин и видях болката в очите му.

Върнахме се у дома и цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха думи като „гордост“, „подкрепа“, „семейство“. Спомних си как майка ми винаги намираше начин да ми помогне — дори когато нямаше много.

Един ден реших да говоря открито със Стефка. Отидох сама при тях.

— Знам, че не сте длъжни — започнах тихо. — Но понякога човек има нужда от подкрепа не защото е слаб, а защото семейството е сила.

Стефка ме погледна строго:

— Мария, ние сме израснали с мисълта, че всичко трябва да си извоюваш сам. Ако ви помогнем сега, после ще искате още и още.

— Не е вярно! — отвърнах разтреперана. — Искам само шанс да започнем живота си нормално!

Тя въздъхна:

— Ще помислим.

Излязох оттам със свито сърце. Две седмици по-късно получихме плик по пощата: вътре имаше 5000 лева и бележка: „Само този път.“

Погледнах Мартин през сълзи:

— Това ли е подкрепата? С условие? С горчивина?

Взехме парите — нямахме избор. Купихме малък двустаен апартамент в Надежда с помощта на кредита и тази сума за първоначална вноска.

Но отношенията със свекърите останаха студени. Всяка среща беше изпълнена с напрежение и неизказани думи.

Сега седя на балкона на нашия нов дом и гледам залеза над панелните блокове. Чудя се: заслужаваше ли си цената? По-добре ли е да получиш помощ с условие или изобщо да не я получиш? Какво означава истинската подкрепа в едно българско семейство?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да помогнете на децата си или бихте ги оставили сами да се борят?